Харченко имаше една последна сламка, за която можеше да опита да се залови. Срокът, който му бяха дали, все повече се скъсяваше, краят му наближаваше с катастрофална скорост, а решение на проблема все не се намираше. Откъде да вземе седемстотин хиляди? Или — като вариант — как да избегне необходимостта да плати? Той пресмяташе и така, и иначе, но не можеше да измисли нищо свястно. А онези четиримата постоянно му се появяваха пред очите — и сутрин, когато излизаше от къщи, и вечер, когато се прибираше от работа. Сиреч, не сме те забравили, хич не се надявай.
И той се обади.
— Вече не питам как е могло да се случи това — започна той, като се стараеше да бъде спокоен и сдържан. — Сега то няма значение. Става дума за друго.
— За какво?
— Помогни ми, моля те. Ти можеш.
— Как да ти помогна?
— Трябват ми пари. Вестникът не иска да плати според доброволната спогодба, искат парите от мек. А аз откъде да ги взема? Нямам толкова.
— Смяташ да искаш от мен пари?
— Да. Нали можеш, аз знам… Моля те.
— За съжаление, не мога да ти помогна. Това е твърде голяма сума.
— Ще ти ги върна, честна дума! Та аз ги искам само назаем.
— Така ли? И как ще ми ги върнеш, интересно? Ще продадеш апартамента, мебелите, дрехите, колата си? Или имаш някакво друго имущество? Ами продай всичко това още сега, дай парите и спи спокойно.
— Чуй ме… Трябва да се видим.
— Не мога. Имам много работа.
— Но ние трябва да поговорим! Трябва спешно да се видим и да си поговорим за всичко!
— Нямаме за какво да си говорим. Всичко хубаво.
Ето на. Последната сламка с оглушително прашене се строши буквално в ръцете му. А, не, ще имате да вземате! Никой не може безнаказано да казва на него, Владимир Харченко, че „нямаме за какво да си говорим“. Този номер няма да мине. Подложиха му динена кора и човекът, който го направи, ще плати за всичко.
В къщата отново стана топло и Настя с учудване се улови в мисълта: жалко, че вече не е нужно да се пали камината. Всъщност можеше да се пали колкото ти душа иска, но не беше нужно, а и Паша бе нацепил точно толкова дърва, колкото да стигнат до отстраняването на аварията. Харесваше й да гледа живия огън, седнала на дивана и повтаряйки шепнешком или наум:
— Слава Афанасиев, прости ми, аз ти прощавам и те пускам. Прости ми и ти, аз ти прощавам и те пускам. Прощавай, прощавам, пускам, прощавай, прощавам, пускам…
В тези думи имаше нещо омагьосващо, магическо. В началото на душата й беше смутно и някак гнусно, но постепенно смутът и гнусотата се размиха някъде и с всяка минута, с всяка фраза й олекваше, ставаше й някак спокойно. В един момент й се стори, че началникът е застанал до нея, внимателно я слуша, после се усмихва, ей така, ласкаво, и си тръгва. Не, не си тръгва, а някак се отдалечава от нея, без да й обръща гръб, сякаш застанал на движеща се лента, която го отнася надалеч от Настя. Маха й с ръка, все едно че се сбогува, и тя внезапно проумява, че това не е днешният Вячеслав Михайлович Афанасиев, а онзи, миналогодишният, когото тя обиди. Този миналогодишен Афанасиев се сбогува с миналогодишната Настя и отстъпва място на днешния, който може да изгради нови отношения с днешната Каменская. Може би именно това се нарича „да пуснеш“?
Както я бе посъветвал Дюжин, отначало тя упорито „прощаваше“ на миналогодишната Настя, „пускаше“ я, но не беше сигурна, че прави всичко както трябва. Не можеше да схване напълно смисъла на думата „пускам“. Добросъвестно посвети на прощаване на себе си половината ден и не можеше, и не можеше да разбере достатъчно ли е вече, или трябва още да работи. И едва сега, когато улови с крайчеца на съзнанието си тази странна картинка с отдръпващия се Афанасиев, почувства, че има още несвършена работа. Че трябва да се върне при себе си и да се „пуска“, докато не види с вътрешното си зрение нещо подобно. Нека не е същото като съдържание, но да е нещо, което ще й позволи да въздъхне с облекчение и да си каже: „Край. Простих се с нея. Пуснах я. Вече я няма“.
Да „пусне“ себе си се оказа доста по-сложно. И наистина, как е възможно да се разделиш с част от себе си? Дори не с част, а просто със себе си, изцяло? И какво ще стане с днешната Настя, ако в нея липсва вчерашната, с нейния опит, с нейните мисли, с чувствата, болката и радостта й? Получава се някакво самокастриране. Не, тук трябва да има нещо друго, във всичко това се съдържа някакъв друг смисъл. Та нали става дума за чисто психологически метод, а нито един психологически метод не може да бъде насочен към коригиране на миналото. Той може да промени само отношението към него. Всички факти, всички събития от живота й се запазват, те никъде не изчезват, но тя трябва да престане да се вкопчва в своите преживявания по повод на тези събития. А преживяванията са неотделим елемент от личността. Ето тук май… Сякаш сега ще дойде осъзнаването на същината на това изплъзващо се „пускам“… Не бива да забравя, че е имало една Настя Каменская, която се е вълнувала по еди-какъв си конкретен повод. Имало е. Но е съществувала вчера, завчера, някога. С една дума, не днес. Тя е била и си остава, никъде не е изчезнала, но трябва да съществува отделно от днешната Настя, сама за себе си. Не е нужно да заприличва на шампоан „две в едно“. Трябва да се раздели. Да не пази в себе си предишната Настя, да не се държи така здраво за нея — като за единствена приятелка, която е винаги права и от която трябва по всякакъв повод да иска съвет. Да я отдели от себе си, да я постави грижливо наблизо и да си стои така. Или да си върви — както иска. Но трябва да съществува извън днешната Каменская, самостоятелно. С нея дори може да се поговори, да се поспори, да се обсъди събитието, по повод на което са изгорени толкова нервни клетки…