— Аз съм, Настя Павловна — чу се умореният глас на Серьожа Зарубин. — Още ли не спиш? Извинявай, че се обаждам късно.
— Нищо, нормално е. — Тя се отдалечи от прозореца и приседна във фотьойла. — Разказвай.
— Ами няма нищо особено за разказване, претръскваме момчетата на Багаев. Нали разбираш, те са много, ние сме малко, така че всичко е в работен режим. Досега нищо не сме изтръскали.
— Селуянов обади ли ти се?
— Обади ми се.
— И ти какво?
— Ами какво аз? Аз съм добро малко момче, дадох му всичко, което имах за Кабалкина. Не ми се свиди, да го използва, тази многодетна майка повече не ми трябва. Сега съвестта ми е чиста.
— В какъв смисъл?
— Ами, като гледах как се лута и нервничи, си мислех, че прикрива Волкова, затова ме лъже. Не вярвах на нито една нейна дума. А сега разбирам защо е толкова психясала. Излиза, че спокойно може да се вярва на показанията й за Волкова.
— Все пак ще се получи интересно, ако тя се окаже свързана с убийството на Аничкова. Извънредно рядко съвпадение. Ами ти какво си така кисел, Серьожа? Защо не се радваш, че на колегата му провървя?
— Не съм кисел — въздъхна в слушалката Зарубин. — Убит съм от мъка.
— Случило ли се е нещо? — загрижено попита Настя.
— Аха. Скарахме се с Гуля. Сега отказва да се омъжи за мен. Ама и аз съм един! Още преди година бях решил твърдо да й направя предложение и почти го бях направил, та ако тогава бях довършил нещата, сега щяхме да сме женени и Гулка нямаше да ми избяга.
— Тя и така няма да ти избяга — успокои го Настя. — Ами че ти си съкровище, Серьожка, такива като теб се раждат веднъж на сто години и твоята Гуля прекрасно го разбира.
— Мислиш ли? — усъмни се той.
— Със сигурност. Повярвай ми, аз съм старата и мъдра костенурка Тортила. Всичко ще се оправи, ще се сдобрите, ще видиш.
Настя отново пъхна слушалката в джоба си, изпружи крака и сложи отпуснатите си ръце на меките подлакътници. Господи, колко е хубаво! Каква тишина, спокойствие, прохлада…
Стори ли й се? Или под прозореца нещо прошумоля във влажните листа? Плъх? Бездомна котка? Или човек?
Достраша я. Съвсем сама е в къщата, наоколо е гората и прозорецът е широко отворен. Ако там, зад прозореца, има човек, кой е той? Някой от приятелите е решил да я уплаши? Или е чужд човек? Защо стои под прозореца? Какво чака? О, господи, тя дори няма с какво да се защити…
Ръженът за камината. Ето го, съвсем наблизо, трябва да стане от фотьойла и да направи три крачки, да протегне ръка и да го вземе. Той е тежък, чугунен, поне в случая ще свърши работа.
Да, наистина е тежък. Едно е да разръчкаш с него въглените и съвсем друго — да замахнеш и да нанесеш удар. Бъди благодарна… Благодаря ти, камино, че те има и следователно до теб има чугунен ръжен.
Ами ако той сега ме гледа през прозореца, вижда как куцукам с тежкия ръжен в ръцете и ми се смес? Господи, за какво съм се замислила! По дяволите, нека гледа, нека се смее, само да не ме убие.
Всъщност, защо се притесни толкова? Още е абсолютно неизвестно какво беше това, може би някакво зверче или просто слухова халюцинация. Тя е не твърде атлетична, а и в момента неособено здрава физически жена на средна възраст, която не е свиквала да живее извън града, затова от уплаха й се привиждат какви ли не ужаси. Трябва спокойно да отиде до прозореца, да погледне навън, да се убеди, че там няма никого или обратно, мотае се някаква безобидна бездомна котка, да затвори прозореца, после да отиде до входната врата, да заключи отвътре и да ся легне. Простичък план.
Но защо е толкова трудно да го осъществи? От страх тялото не я слуша, краката не помръдват, ръцете — също. Всичко ще бъде наред, всичко ще бъде просто прекрасно, никой не смята да я убива, тя не е притрябвала никому, тази самотна куца женица, чието единствено украшение е венчалната халка.
Събра сили и погледна през прозореца.
От къщата отскочи нечия фигура, подобна на сянка. Чуха се бързи отдалечаващи се стъпки.
Значи не й се беше сторила Е, н какво трябва да направи сега? Да заключи всички възможни брави, да седи цяла нощ, без да заспива, треперейки и обливайки се в пот от страх, а на сутринта да се обади… На кого? На Дюжин? На Льошка? Та те да… какво? Да зарежат всичко и да седят тук с нея до пълното й оздравяване? А може би трябва да се обади в селищната охрана, те тук имат някаква служба за безопасност, Пашка й остави всички телефони, включително и този. Да, правилно, трябва да им се обади, да предупреди, че около къщата се навърта някаква неустановена личност, да проявят бдителност. Селището не се охранява, няма ограда и бариера, в него се влиза свободно, но местна служба за безопасност все пак съществува. Интересно, за какво ли? За да извозва труповете след вече състояли се нападения? Пфу, каква глупост! Трябва да се обади.