— Чуй ме, Антоне. — Гласът на Анита стана строг, сякаш току-що звучалата в него любовна мекота бе замръзнала и се бе превърнала в твърда непробиваема маса. — Тази история, дори да компрометира някого, компрометира мен, изобщо не и теб. Какво толкова особено си направил? Отишъл си на почивка в Турция — сам, без мен, заплеснал си се по момиче, продавачка от хотелския магазин, прелъстил си я. Не си предполагал, че там царят такива строги нрави. А тя, между другото, е трябвало да те предупреди, че загубата на девствеността й може да има трагични последствия за нея. Постъпил си като нормален мъж: когато си научил, че й предстои освидетелстване, си й занесъл пари, та тя да може бързо да замине за чужбина и да си направи операция. В какво може да те упрекнат? За какво може да хвърлят камък по теб? Аз трябва да се вайкам и страдам, задето си ми изневерил толкова пошло. Но аз не се вайкам.
— Не се вайкаш… — тежко въздъхна той. — Ти изобщо никога не се вайкаш, но едно си ти, а друго — аз. Ти не си като всички. А аз съм най-обикновен мъж и в тази история изглеждам като пълен идиот.
— Защо? Съвременните мъже, най-обикновените, винаги кръшват, когато са на курорт, някои дори хитро го правят и в присъствието на съпругите си. А ти беше сам. Изпуска ли се такъв случай?
— Ама как не разбираш, Анита! — Той вдигна глава, рязко отърси пръстите й от косата си, изправи се в цял ръст. — Да, нормалните мъже винаги използват случая, не изпускат своето. Но аз не съм чувал някой от тях после да се е охарчвал за операция. За аборт — да, случва се, но не за това… как се казваше… хименопластика… Още повече, всички знаят, че аз нямам пари, значи съм взел от теб. Представяш ли си какви ще ги дрънкат за мек?
Анита стана, остави папката със сценария на бюрото и отиде до прозореца. На фона на светлото есенно небе силуетът й с изваяните рамене и гладката прическа изглеждаше на Антон като изящна фигурка от полирано дърво. Сега тя стоеше с гръб към него и говореше, без да се обръща:
— Мили мой, ще говорят за мен, а не за теб. За мен ще кажат, че до такава степен съм се превърнала в покровителка и бавачка за теб, та дори прикривам твоите кревати забежки и плащам за тях. Че до такава степен съм се вкопчила в теб, че съм готова да ти прощавам всичко, включително изневерите. Че съм готова да бъда унижена, измамена и окрадена, само и само да не ме зарежеш. Мислиш ли, че това ми е приятно? А за теб ще кажат само, че си те бива, прекрасно си се уредил и ме въртиш на малкия си пръст. Можеш да приемаш това като изтънчен комплимент, който ласкае самолюбието ти.
— Нещо не ми го ласкае — измърмори Кричевец. — Не можеше ли да измислиш нещо друго, за да не разказваш всичко това?
— Не можеше, мили.
Тя се обърна и той видя, че по лицето й бе изписан израз на спокойно търпение. Антон вече за стотен път подхващаше този разговор, а тя все още имаше сили да не се дразни и да не избухва, докато отново и отново му обяснява логиката на своите и неговите постъпки.
— Не можеше — повтори Анита. — Беше очевидно, че милицията ни подозира във връзки с Дронов. И е съвършено очевидно, че ние с теб никога не сме имали и нямаме никакви връзки с него. Те се бяха вторачили във факта, че незнайно защо не сме отишли на юбилея на Костя, и си мислеха, че през това време сме се срещали с любовника на Юлка и сме се оплаквали от сексуалния й апетит. И какво трябваше да правим ние с теб? Покорно, като жертвени агнета, поведени на заколение, да се съгласяваме с това ли? Да, не отидохме при Костя, но не сме се срещали и с Дронов. Ако бяхме знаели какво ще се случи, че Юлка… ще загине и ще започнат да подозират нас само защото не сме отишли на юбилея на Островски, аз щях да прекарам цялата вечер в понеделник сред хора, които после да потвърдят всяка моя минута. Като вярна приятелка, те закарах сутринта на летището, а след работа си останах вкъщи, седях в ей този фотьойл като вързана, очаквах съобщения от теб. Не помръдвах от телефона. Ако имах мобилен, можех спокойно да чакам обаждането ти където и да било, на всяко място, където можеха да ме видят хора. Но аз нямам мобилен телефон. Ако знаехме какво ще се случи, щяхме да отменим планираната среща с Костя във вторник, щяхме да отидем на неговия юбилей, а ти щеше да заминеш за Турция във вторите или в сряда. Сега не е натоварен сезон, няма проблеми с билетите. Но нали момичето ти звънна в неделя късно вечерта, ридаеше, изпадаше в истерия, говореше за самоубийство. Какво трябваше да й отговориш ти? „Почакай, не си надявай примката, утре шефът ми има рожден ден, ще пийна водка с него, а после ще долетя да те успокоявам“? Смяташ ли, че така щеше да постъпиш по-добре, по-човечно?