Но на Иван бастунът не направи абсолютно никакво впечатление. И все пак се наложи Настя да се катери на втория етаж. Впрочем имаше ли значение? Така или иначе, в плана й за днес фигурират две изкачвания по стълбата — ето, ще изпълни едното. Вярно, тя няма да може веднага да тръгне обратно, ще трябва да поседи десетина минути, докато утихне болката. Когато стигна до последното копче в най-отдалечения край на втория етаж, Настя понечи да отвори уста, за да обясни на Иван, че й трябва малко почивка, затова той може да слиза надолу сам, но внезапно разбра, че спокойно може и тя да слезе обратно. Може. Боян я, вярно, но не толкова, колкото вчера, не до такава степен, че непременно да е необходима почивка. Защо пък да не рискува? В края на краищата не е сама в къщата и ако болката изведнъж стане нетърпима, има кой да й помогне.
Охранителят се оказа кавалер, слизаше по стълбата пред Настя бавно, само с две стъпала пред нея. Явно подозираше, че куцата госпожа може да се подхлъзне.
Но тя не се подхлъзна. Само разкопча ципа на спортното си яке, защото от болката чак се изпотяваше. Старателно благодари на Иван за опознавателната екскурзия, извини се за безпокойството и за своята глупост, затвори вратата след него и отново седна до прозорчето, подпирайки брадичката си със стиснати в юмруци длани.
Е, кой е следващият? Льошка? Или неизвестният, който снощи се навърташе около къщата с неустановени намерения? Добре ще е все пак да бъде Льошка.
Ама разбира се, пристигна Чистяков с отвратително кална жигула. Хем когато дойде за почивните дни, колата току-що бе излязла от автомивката и сияеше с бялото си купе. Що за пътища имаме, а?!
Настя грабна от закачалката якето си, отключи и излезе на входа. И с учудване видя, че след Льошкината жигула пристигна още една кола, точно толкова кална, само че синя. И от нея слезе абсолютно непознат мъж. Видът му не беше по-добър от този на колата. Макар че очевидно сутринта, излизайки от къщи, този непознат бе изглеждал дори много добре: светло яке, светли панталони, а явно и обувките му са били лъснати до блясък. Как се е озовал в това положение?
— Здрасти! — Чистяков целуна жена си и кимна към непознатия, който притеснено пристъпваше от крак на крак до колата си. — Асенка, водя ти гостенин.
— Не, не, не се безпокойте — веднага се обади собственикът на синята кола, — аз не съм гостенин, само да си измия ръцете и да се почистя малко. Алексей Михайлович беше така любезен…
— Влизайте, моля — високо каза Настя, — не се притеснявайте.
Тя продължаваше да стои на входа и с любопитство да оглежда неочаквания гост. Симпатичен чичка, реши тя, с умни очи, с хубава усмивка. Наглед на около четирийсет и пет, може би малко по-малко, ако си измие лицето. Интересно, къде се е оплескал толкова?
Чичката през това време остави в антрето обущата си и поведен от Чистяков, тръгна към банята, без да си свали якето.
— Слушай, кой е този? — тихо попита Настя, когато мъжът й се върна в стаята. — От кое бунище си го прибрал?
— Не от бунище, а от блатото — позасмя се Льоша, — по-точно, от блатото на влизане в Болотники. Тоя нещастен интелигент, облечен изцяло в бяло, беше решил, представи си, да си смени гумата. И това в нашата кал! При това, освен резервна гума, нямаше практически нищо. Дори опит, за ръкавици да не говорим. Купил си колата преди половин година, до този момент не му се налагало да сменя гума. И ето го резултата. Минавам покрай него, гледам — леле-мале! Приличен наглед човек, целият в кал, лицето му — нещастно, само дето не плаче. И което е най-интересното — стон насред калта, гумата затънала на десет сантиметра в тинята. Наложи се да му помогна.
— А защо го доведе тук?
— Да си измие ръцете. Е, може би и да направи нещо за якето си, то май е кожено, калта сигурно ще се почисти. Дожаля ми за човека! Щом го видях, си спомних за себе си, когато бях начинаещ шофьор. Между другото, и аз съм попадал ей така на извънградски път… абе куче не спира да ти помогне. Сещаш ли се колко кален ти се появявах в началото? Чак после добих опит и крикът винаги ми беше в багажника, и въжето, инструментите, ръкавиците, ботушите, дори и една гумена престилка. А тоя нещастник — няма нищичко. Е, как да не го съжаля?
— Няма как — съгласи се Настя. — И аз щях да го съжаля.
Явно нещо в гласа й не хареса на Льоша, защото той я попита:
— Ти какво, сърдиш ли се? Асенка, той ще си тръгне след пет минути, ще си измие ръцете и лицето, ще си почисти якето и ще си замине. Мисля, че не е кой знае какво.
Така де, защо се ядоса толкова? Нима тя щеше да постъпи по друг начин? Не, щеше да направи същото. Просто цялата сутрин си бе представяла как Льошка ще дойде, как ще запалят камината, ще седнат един до друг на дивана, ще се прегърнат и ще си говорят дълго-дълго, загледани в огъня и чувствайки топлината на другия. Искаше й се да го попита често ли го е обиждала, да изговорят на глас всяка ситуация, да му поиска прошка, да се опита да намери у себе си причината, която я е подтиквала да се държи така. Искаше й се да му разкаже всичко, което бе научила от Дюжин, и да обсъдят онова, което тя разбра после, работейки над себе си, както той й бе поръчал.