— От гледна точка на престъпниците — да. Ами ако е отмъщение?
— Тогава е по-лошо — натъжи се Настя. — Не можеш да живееш тук с мен постоянно. И между другото, ако е отмъщение, как този народен отмъстител ме е открил във вилата на Дюжин?
— Хубав въпрос — одобрително кимна Чистяков. — Я се обади вкъщи и попитай дали някой те е търсил и казвали ли са близките ти на някого твоя адрес и телефонен номер.
— Ама нали ги помолих да не го правят! В никакъв случай.
— Може и да си ги помолила. През половината от деня момиченцето е само, вдига телефона, как ще го контролираш? И после, опитен човек може така да те омотае, че ще му изпееш всичките си тайни, не само чужд адрес.
— Извинете…
На прага на кухнята застана смутеният филолог. Сега той беше много по-чист, но пък значително по-мокър. По якето му бавно се стичаше вода, някога светлосивият панталон се бе превърнал в петнисто тъмен.
— Страшно съм ви благодарен, че ми помогнахте. Извинете, че ви създадох проблеми. Парцалчето, което ми дадохте, го изпрах и го проснах там, в банята, върху радиатора. Добре ли е така? Или трябваше на друго място?
— Събличайте се — решително каза Настя.
Изведнъж й дожаля до сълзи за този кротък, неприспособен към автомобилната техника интелигент, който бе попаднал в такава неприятна ситуация насред калния есенен път.
— Дайте якето, трябва да се просне някъде, за да изсъхне. И за панталона трябва да измислим нещо, не можете да пътувате с него, буквално е подгизнал.
— Може да се изсуши с ютия — предложи Чистяков. — Тук има ли ютия?
— Не знам, не съм използвала. Но сигурно има някъде.
Тя улови недоумяващия поглед на мокрия гостенин и с усмивка поясни:
— Това е вила на наши приятели, тук сме се настанили само за месец, затова не за всичко сме наясно къде се намира и има ли го изобщо. Льоша, погледни там горе за някакъв панталон на Пашка, трябва бързо да преобуем Валентин Николаевич, докато не се е простудил напълно.
— Благодаря. — Филологът май съвсем се смути и обърка. — Толкова грижи ви създавам… Недейте, наистина ще тръгвам…
Той още дълго се притеснява и всеки момент бе готов да си тръгне, а Настя и Льоша го убеждаваха, обясняваха му, че не ги затруднява изобщо, че сам ще си изглади панталона, че водата за чая я вари чайникът, а обяд и без това ще трябва да готвят, още повече че месото е поръчано и скоро ще го донесат. Най-сетне нещата някак се уредиха, ютията се намери, а заедно с нея и дъската за гладене, филологът от колежа се захвана за работа, от магазина донесоха чудесно прясно телешко и Чистяков се зае с месото, а на жена си възложи нещо, в което тя не можеше да се провали — беленето на картофите.
— Чудя се — бавно изрече Льоша и избърса с обратната страна на дланта си сълзите, избили от очите му, докато режеше кромида, — дали да не те изревнувам? Така, за разнообразие.
— Че от кого? — искрено се учуди Настя.
— Ами от нашия неканен гост. Отначало не искаше да го погледнеш, а после, като го поразгледа отблизо, се засили да го уговаряш да остане. Как трябва да възприема това?
— Като нормална човещина. — Тя ловко изчовъркваше едно черно петно от картофа. — Някои го наричат доброта. Но на сухи математици като теб понятието е непознато.
— Затова пък това понятие е добре известно на циничните милиционери, които по рождение се отличават с рядък егоизъм. Асенка, разбери ме правилно, аз нямам абсолютно нищо против, че той остана, нещо повече, смятам, че ти постъпи благородно и хуманно. И ако аз не проявих пръв инициатива, не го направих само защото бях сигурен, че това ще те ядоса, няма да го одобриш. Теб винаги те дразнят външни хора вкъщи, особено ако присъствието им изисква от теб някакви усилия и грижи. Това, което направи, никак не ти е в характера. Имам пълно право да съм изненадан.
Тя хвърли в тенджерата с вода поредния обелен картоф и внимателно се почеса по главата с връхчето на ножа.
— Льоша, сега ще ти кажа нещо, ама ти не се разсмивай веднага.
— Добре — сговорчиво се съгласи той, — веднага няма. После ще се посмея.
— Разбираш ли, в живота нищо не е случайно. Само на пръв поглед изглежда като в брауново движение. Всъщност във всичко, във всеки сблъсък на две частици, се съдържа таен смисъл, който може да е неразбираем в първия момент, но който после непременно ще се прояви.
— Дълбока мисъл. — Чистяков с усилие сдържа усмивката си, понеже не забравяше обещанието си да не се смее веднага. — И какво следва от това?
Но Настя все пак забеляза скритата усмивка и се разсърди.
— Нищо не следва. Щом ти е смешно, няма да говоря повече.