— Е, де, край, край. — Той отново избърса очите си. — Извинявай. Продължавай, моля ти се.
— Разбрах — внезапно се усмихна тя. — Просто започнах от неправилното място, лошо обяснявам. Хайде да започна от другия край.
— Давай.
— Има такова правило: бъди благодарен за всичко, което става е теб и те заобикаля. Сега не ме питай какво е това правило и откъде се е взело, после ще ти кажа. Просто приеми като аксиома, че то съществува. И ето, аз много дълго мислих върху него, прилагах го към своя живот, към това, което се случва с мен. И знаеш ли какво се получи? Дори събитията, които ужасно са ме ядосвали или разстройвали, или съм ги смятала за излишни, пречещи, обременителни и тям подобни… след време тези събития са се оказвали положителни за мен, били са ми полезни с нещо. Разбираш ли? Тоест, каквото и да се случи, човек трябва да бъде твърдо уверен, че в края на краищата то ще му е от полза, и да благодари на съдбата за него. Дори когато се случва нещо много неприятно, много тежко и ти се струва, че е невъзможно да го преживееш, трябва да вярваш, че ще го преживееш и ще се сдобиеш с нова мъдрост, с ново разбиране за живота, с ново отношение към него.
— Страхотно. Само че не виждам в това нищо смешно. На какво трябваше да се смея?
— С една дума, всичко, което се случва, е нужно за нещо. И щом днес в дома ни се озова този изкалян филолог, значи не е случайно. И не можехме да го пуснем просто така. Разбира се, ако той ужасно бързаше и настояваше да си тръгне, тогава щяхме да го пуснем и това щеше да бъде правилно. Но той не бързаше и не настояваше, искаше да си отиде само защото ужасно се притесняваше и не желаеше да ни обременява с излишни грижи и с присъствието си. Тоест, обективно всичко говореше, че той трябва да остане. Неслучайно се е озовал днес с нас. Значи това е нужно за нещо. Толкоз. Сега можеш да се смееш. Приключих с картофите, приеми работата.
— Ха-ха-ха — натъртено произнесе Чистяков. — Откъде у теб този фатализъм? Дюжин ли ти е натъпкал главата с такива идеи?
— Добре де, Дюжин — мрачно потвърди Настя. — Льоша, ако не си съгласен с нещо, това не значи, че е глупаво. Просто не си съгласен — и толкоз.
— А ти съгласна ли си?
— Аз — да.
— Ами добре тогава. — Той се усмихна, зарови ръка в тенджерата с обелените картофи, провери качеството на работата й и доволно кимна: — Добре белиш картофи и заради това съм готов да ти простя много неща. И тъй като си ми майстор по изграждането на версии, хайде, обясни ми за какво този литератор с две леви ръце е нужен в нашия живот.
— Не знам — призна тя. — Може би при разговора ще каже нещо, една фраза или дума, и това ще насочи мен или теб към интересна мисъл. Ако не чуем това от него, може да не се сетим за нея. Или изведнъж ще се окаже, че жена му или най-близкият му приятел е най-най-големият специалист по болни крака и тъкмо моят случай е негова специалност, защитавал е дисертация точно по такива заболявания. Или ще се разбере, че родният му брат е собственик или директор на огромна банка и за някакви компютърни задачи им е нужен точно такъв специалист, какъвто си ти, и те са готови още утре да те вземат на работа, да ти дадат луди пари за заплата и тристаен апартамент в центъра на Москва.
— Слушай, как с тази твоя фантазия успяваш да разкриваш престъпления, а? Аз си въобразявах, че жена ми има желязна логика, а тя се оказа кремълски мечтател. По-точно — болотниковски. А още по-точно — блатен. Колко доктори на физико-математическите науки, седнали пред компютри в банки, си виждала? Там се подвизават предимно момченца юпита.
А между другото… нали тя си беше мислила да попита Льошка за нещо, но все забравяше. Ето на, сега си спомни покрай другото.
— Льоша — оживи се Настя, — да си чувал нещо за доктора на науките Анита Станиславовна Волкова? Тя трябва да е с твоята специалност.
— А. С. Волкова? Имаше такава, но не биеше много на очи. Струва ми се даже, че беше красива.
— Какво значи „имаше, но не биеше на очи“?
— Ами значи, че в сборниците периодично зървах статии, подписани с това име. И дори съм я срещал в списъците на авторските колективи в някакви монографии. Веднъж-дваж е говорила на конференции, много отдавна. Но нищо, с което да блесне. Нито открития, нито нови направления, нито собствена школа. Тя май дори не е професор.
— Не знам. А какво ще означава това, ако не е професор?
— Това ще означава, че няма ученици. Под нейно ръководство не са се защитавали дисертации. Ако е имала поне една свястна монография, написана не в съавторство, а лично от нея, с нейни собствени оригинални идеи и методи, аз веднага щях да ти кажа какво представлява А. С. Волкова.