Последното стъпало. Трябва повече да мисли — когато потъва в размисли, болката не се усеща. Къде е нашият училищен автомобилист с неговите мокри гащи? Ако не беше той, Настя сега нямаше да се качва на втория етаж. Нямаше да й се налага този спор с Чистяков. И той нямаше да изрече тази забележителна фраза за възможността за избор на мотивация, ако не можеш да избираш действието.
Може би именно затова съдбата им е изпратила начинаещия автолюбител? Нищо не се случва просто така, във всяко нещо е скрит дълбок смисъл, който не е задължително да се прояви веднага…
— Разбирате ли, всъщност аз съм графоман — заяви с открита усмивка Валентин Николаевич на масата, докато обядваха.
Той старателно си бе изсушил панталона с ютията, след което обаче се установи, че по него са останали отвратителни петна. И тъй като обядът вече бе почти готов, постъпи предложение да седнат на масата, а многострадалния светлосив панталон да пускат в пералнята. При всяко положение по-зле нямаше да стане. Филологът Валентин Николаевич отново започна ужасно да се притеснява, но при това призна, че изобщо за никъде не бърза. Наистина купил колата прели половин година, но получил книжка едва в началото на есента. Колежът бил закрит за цяла година за основен ремонт на сградата, всички педагози били пуснати в неплатен отпуск и сега Валентин Николаевич използвал неочаквано отворилото се свободно време, за да се научи добре да кара кола и най-сетне да напише отдавна замислената книга.
С колата всичко било ясно — той тръгвал рано сутрин, докато центърът на града бил все още не толкова натоварен, карал надясно и наляво, изучавал завоите и пресечките, а към разгара на работния ден излизал на Околовръстното и навъртал километраж, трупал опит. После сядал в някое прилично заведение, почивал си, обядвал, дълго пиел кафе и си правел бележки за бъдещата книга. Привечер, когато основната маса автомобили се движела от центъра към спалните райони и извън града, поемал в обратната посока.
И така всеки ден. Човек можеше да завиди на упорството му.
— А за какво ще се говори във вашата книга? Литературоведски труд ли ще бъде? — поинтересува се Настя.
Та именно на това място Валентин Николаевич призна, че бил графоман.
— Искам да напиша криминален роман. И то не един, а много.
— Искате да се прославите, така ли? — с едва скрита подигравка попита Алексей.
— Ама моля ви се! — разсмя се филологът и прекрасните му зъби, определено неизкуствени, блеснаха. — Искам да спечеля пари. Днес криминалният роман е най-добре платеният жанр. Имам цяла свободна година, просто е грехота да не се възползвам от нея, за да осигуря що-годе прилични средства за семейството си.
— В общи линии е разумно — не можа да не се съгласи Настя. — Но защо сте сигурен, че романът ще е успешен?
— Ами не съм сигурен. Но искам да опитам; представете си, че се получи? Напълно владея езика, имам стил, сюжети могат да се вземат от вестниците и от всички източници на криминална хроника — има ги в изобилие. Вярно, абсолютно нищо не разбирам от тези следствени дела — кой на кого е подчинен, кой с какво се занимава, кой за какво се отчита. Но това не е страшно, нали мога да пиша за частни детективи или за журналистически разследвания, или изобщо за отмъстители единаци. Почти всички днес пишат именно така, защото малко хора разбират от милиционерска работа. Ето, вие лично обичате ли криминални романи?
— Обожавам ги — призна Чистяков, — особено детективите. Някои от тях.
Настя прихна.
Валентин Николаевич премести поглед от него към Настя, после отново погледна Алексей и леко се навъси.
— Не разбрах шегата ви, Алексей Михайлович. Неуместен въпрос ли зададох? Тогава моля да ме извините.
— Не, вие ме извинете — виновно сведе глава Чистяков. — Работата е там, че Анастасия е истински детектив, тя работи в криминалната милиция. И аз много я обичам. Просто я обожавам.
— Какво говорите, сериозно?!
Очите му станаха огромни като чинийки. Със своя явно скъп джемпър и стария анцуг с лампази на Дюжин той изглеждаше доста нелепо, а на всичко отгоре и този израз на крайно изумление, смесено с недоверие… И нестигналата до устата ръка със стисната в нея краставичка. С една дума, невероятна картинка.
— Работите в криминалната милиция, така ли?
— Работя — потвърди Настя, като се стараеше да не гледа гостенина, за да не се задави от смях.
— Честна дума?
— Честна. Искате ли да ви покажа документ?
— Не, не е нужно, аз… От смущение се държа като малко дете. А кракът ви — такова, нали?… Раняване при изпълнение на служебни задължения?