Компанията зае неутрална позиция, събратята не се намесиха в разговора и с целия си вид показваха, че щом Селуянов е ченге и има въпроси към Генка, те не познават тоя Генка, нищо не знаят и по-добре за нищо да не ги питат.
На улицата, насаме със Селуянов, Генадий явно загуби куража си: очевидно бе разчитал на подкрепата на другарите си по чашка.
— Какво искате от мен сега? — отново попита той, но вече без откровената грубиянщина.
— Трябва ми помощта ти, Гена. Не забравяй, нали ти открадна листа от бележника? Открадна го. Даде ли го на онзи човек за пари? Даде го. Тоест, ти си съучастник на убиец. Това ясно ли ти е?
— Абе никакъв… такова… не съм — опита да се възмути Аничков, но се запъна.
— Питам те: ясно ли ти е или не?
— Добре де, ясно ми е. И какво? Сега в затвора ли ще ме вкарате?
— За затвора е още рано. Ще отидеш на прием.
— На… к’во?! — облещи се Генка.
— С една дума, Аничков, слушай ме внимателно. Няма да повтарям. Сега отиваш в бръснарницата и си оправяш главата. Ей тия космалаци… — Селуянов болезнено дръпна кичура мазна безцветна коса. — … да ги няма. После се прибираш, изкъпваш се до блясък и си лягаш. Спиш до сутринта. И никакво пиене. Утре… Да, между другото, имаш ли някакъв приличен костюм?
— Имам.
— Откъде?
— Леля Галя ми го купи още лани, когато кандидатствал за работа.
— Чист ли е?
— Абе изобщо не е носен, само два пъти съм го обличал…
— Нормално, ще стане, всички и без това знаят, че не си бизнесмен. Значи утре спиш колкото може повече, не излизаш от къщи, не пиеш водка, нито бира. Ще ти напиша на листче едни думи, трябва да ги научиш наизуст и да ги казваш без усилие и непринудено, сякаш наистина мислиш така. Към пет часа трябва да си измит, вчесан и облечен. Желателно е да си измиеш зъбите. Аз ще дойда да те взема.
— За какво е нужно това, не разбрах?
— Кос „за какво е нужно“? Да си измиеш зъбите ли? — нахока го Селуянов. — Или да се изкъпеш?
— Да обличам костюм, да уча някакви думи… Не ме вкарвайте в тия работи!
— Ох-ох-ох, колко си ми потрябвал, да те вкарвам в някакви работи — презрително проточи Николай. — Че кой ще те вкарва тебе, глупак с глупак, то на теб може ли да се разчита, всякаква работа си способен да провалиш. По-добре да не се захваща човек.
Той достатъчно бе пообщувал с племенника на покойната Галина Василевна през първите дни след убийството и добре си представяше как трябва да се говори с него, за да се постигне нещо.
И то се знае, Селуянов постигна каквото искаше. Лично заведе Гена до бръснарницата, обясни на бръснаря, че не е нужно нищо сложно, само да се измие косата и лекичко да се подстриже, та да стане прилична. Освен това му плати лично, добре че не беше скъпо. Заведе момчето вкъщи, още веднъж го инструктира, взе ключовете, заключи го и си тръгна. На сбогуване каза:
— И не забравяй, Гена, ако си умен, утре ще се озовеш на едно място, на каквото никога не си бил и никога вече няма да бъдеш. Петзвезден хотел, лапачка и пиячка на корем — и всичко безплатно. Ако направиш някоя глупост, ще си изтървеш шанса, такава възможност повече няма да се повтори. Мръсен, омачкан и пиян няма да те взема оттук. Затова прибирам ключовете, а ако ти хрумне да избягаш през прозореца — не можеш си събра кокалите. Ясно?
Изглежда, Генадий Аничков не беше напълно безнадежден, защото бе усвоил казаното. Когато на другия ден Селуянов пристигна, както бе обещал, към пет часа, младежът беше с костюм и вратовръзка, избръснат и дори ухаеше на нещо приятно. Коля предположи, че това е парфюмът на леля му, защото едва ли тоя хаймана имаше собствена тоалетна вода.
— Браво — похвали го Николай. — Научи ли думите?
— Ами май да…
— Я да проверим.
Репетираха няколко пъти, според Селуянов се получи дори доста добре.
— В, Гена, да вървим — Бог напред и ние след него. Не си слагай якето, отвратително е, с него няма да те пуснат в хотела — спря го той, когато Гена се опита да навлече върху костюма дрехата, с която бе седял в пивницата.
— Ами как? Студено е — слиса се Аничков.
— Нищо, ще потърпиш. В колата е топло.
Пътят до „Славянская“ през московските вечерни задръствания отне много време, така че Селуянов и спътникът му пристигнаха на празненството, чието начало бе обявено за шест часа вечерта, чак в седем. Вече бе надошъл достатъчно много народ, та да могат лесно да се изгубят в тълпата. Сега Коля трябваше да намери Любов Григоревна Кабалкина и да издебне удобен момент. Беше я виждал веднъж, и то отдалеч — бе помолил Серьожка Зарубин да му я покаже. Серьога бе закарал Селуянов една вечер до сградата, където живееха родителите на Кабалкина, и двамата търпеливо изчакаха в колата Любов Григоревна да излезе, повела за ръце синовете си.