— А кога ще може да ударя едно? — нетърпеливо дърпаше Гена ръкава на Селуянов.
— Вече може — разреши Коля. — Само че малко, още не сме свършили работата. Като я свършим — тогава можеш да пиеш колкото искаш.
— А лапачка може ли да си взема?
Очите на момчето пламтяха с огъня на глада, възбудата и любопитството.
— Вземай, вземай, само без свинщини.
След трийсетина минути Коля видя Кабалкина. Тя излизаше от залата към фоайето. Детективът стисна Аничков за ръката, дръпна го със себе си, но на прага спря: Кабалкина разговаряше с някакъв набит мрачен мъж с внушителен вид. Не, така няма да стане, за осъществяването на замисленото трябва госпожата да е съвсем сама, с никого да не разговаря и с нищо да не се разсейва, инак Коля може напразно да си изхаби патроните. Беше задължително тя добре да чуе това, което трябваше да чуе.
— Нея ли следим? — с хазарта на новопосветен детектив прошепна Аничков.
— Аха, нея.
— А, бива си я, готика е. Защо, тя ли е утрепала леля?
— Я да млъкнеш — напълно доброжелателно го посъветва Селуянов. — Иди си вземи един-два сандвича, вземи и за мен.
Като напук, още щом Генадий тръгна към бюфета, Кабалкина остана сама, кавалерът й, или какъвто й се падаше там, също тръгна за напитки. По дяволите, колко жалко! Такъв момент изпуснаха. Добре, ще чакаме следващия.
Придружена от онзи мъж, Кабалкина се върна в залата, после оркестърът засвири силно и двойката се запъти към отдалечения ъгъл, където беше по-тихо. Застанаха до една маса, оставиха върху нея чашите, заприказваха се.
— Гледай, Гена — тихичко каза Селуянов, — спряха се до маса, значи най-вероятно ще ядат. Ако всичко е според правилата, мъжът ще отиде за храна, а жената ще остане да пази масата, защото, ако тръгнат заедно, само след пет секунди някой друг ще я заеме. Хайде, приятелче, готовност номер едно — и улавяме момента.
Николай правилно бе преценил ситуацията. Много скоро мъжът тръгна към бюфета, а Кабалкина отпи още малко от чашата си и извади от чантичката си цигари и запалка.
— Напред — изкомандва Селуянов и побутна Гена по гърба.
Застанаха зад Кабалкина, но така, че тя да има възможност, щом завърти леко глава или дори просто очи, да види лицето на Аничков.
— Не ти ли е скучно тук. Гена? — зададе въпроса си Селуянов и му намигна.
— Ами, кажи-речи, всички физиономии си ми познати — донякъде свадливо, точно както го бе помолил Николай, подхвана своята роля Аничков. — Виждал съм всеки втори у леля Галя, на всички съм отварял.
— Е, чак пък на всеки втори?
— Е, ако не на всеки втори, на всеки пети. Не вярвате ли? Знаете ли каква зрителна памет имам? Видя ли някого веднъж, до смъртта си няма да го забравя. То всъщност леля Галя, покойната, се притесняваше и не ме показваше много на клиентите, дори и когото си бях вкъщи. Но нали съм любопитен, докато тя разговаряше с тях в стаята, аз надничах през ключалката.
— Не е хубаво това. Гена — укорително каза Николай. — Защо е трябвало да надничаш?
— Е, много важно дали е било хубаво. Ей на, леля Галя, покойната, цял живот е живяла като праведница, правила е само добро, а каква полза? Убиха я гадовете, не я пожалиха, не ги интересуваше, че била праведница. Наръгали са я с ножа и са я зарязали в калта под дъжда. А тя толкова искаше да дойде на това празненство. Все за това си говорехме… Дори ми купи нов костюм…
Гена, както гласеше сценарият, заподсмърча и извади от джоба си кърпичка. Кърпичката беше чиста, защото принадлежеше на Селуянов, момчето нямаше своя, това се разбра още в дома му.
Кабалкина хвърли в пепелника недопушената цигара, отправи бърз поглед на застаналите зад гърба й мъже, бръкна в чантата си и извади мобилен телефон.
— Ало! Да, слушам!
На кого ли казва „ало“? Селуянов би се заклел, че телефонът й не беше звънял. През това време, притиснала апарата до ухото си, Кабалкина бързо тръгна към изхода на залата. Поводът явно беше, че не се чува добре, много е шумно. Селуянов прекрасно знаеше тези трикове с телефоните, за да се преместиш от едно място на друго.
Какво пък. Любов Григоревна, съобщихме ви, че има човек, който може да ви е видял у Аничкова, и ако ви е видял, непременно ще ви разпознае, има добра памет. Ще видим какво ще правите по-нататък.
Аха, стоите до стълбището и звъните на някого. Нещо не ви отговарят… Нямате късмет, Любов Григоревна. Случва се. И на детективите невинаги им върви. Да не би да се опитвате да намерите съучастника си, та спешно да му обадите крайно неприятната вест? Към вас се е запътил ревизор. От Петербург, със секретна задача.