Една последна забележка. Срещах се с Кейти Арлън в продължение на четири месеца, от ноември 1994 до февруари 1995 година. Скъсахме по взаимно съгласие поради сексуална несъвместимост.
Не ми ставаше ако тя не е с гумени ръкавици.
Струва ми се, че в даден момент всеки автор на страшни истории трябва да се заеме с въпроса за погребването жив, най-малкото защото, както изглежда, този страх е много широко разпространен. Когато бях седемгодишен хлапак, най-страшните филми по телевизията се излъчваха в рубриката „Алфред Хичкок представя“, а най-страшният от цялата поредица — с приятелите ми бяхме напълно единодушни по въпроса — беше един с Джоузеф Котън в ролята на мъж, който пострадва при автомобилна катастрофа. И то толкова тежко, че лекарите го взимат за умрял. Не могат да намерят пулса му. Дори понечват да му направят аутопсия — с други думи, да го разрежат, докато е жив, и вътрешно крещи — когато той проронва една-единствена сълза, за да им покаже, че все още е жив. Беше трогателно, но трогателното не влиза в обичайния ми репертоар. Като се размислих по темата, ми хрумна един — да го наречем по-модерен метод да заявиш пред света, че си жив, в резултат на което се получи горният разказ. Последна забележка по повод змията: искрено се съмнявам, че на света съществува влечуго перуански бумсленг, но в една от закачливите истории за Мис Марпъл Дейм Агата Кристи действително споменава за африкански бумсленг. Тази дума така ми хареса (бумсленг, не африкански), че непременно трябваше да я вмъкна в този разказ.