— Ама тя защо се заяжда с мен? — продължава Ръсти. Опитва се да изглежда възмутен, но всъщност го избива на хленч. После малко променя посоката и повтаря:
— Защо се заяждаш с мен? Да не си в мензис?
Лекарката, изпълнена с погнуса:
— Разкарайте го оттука.
Майк:
— Хайде, Ръсти, да идем да попълним данните.
Ръсти:
— Да бе, да подишаме чист въздух.
Аз продължавам да слушам всичко това, сякаш се излъчва по радиото.
Стъпките им скърцат по пода, насочват се към вратата. Ръсти се е надул и засегнато недоумява на глас защо лекарката не вземе да си сложи пръстен със съответния надпис, та хората да си знаят, че е кисела. Меките обувки поскръцват по плочките, но изведнъж звукът заглъхва и наместо това отново чувам как стикът бръска клоните, дано отнякъде изпадне проклетата топка, къде се е дянала, не може да е излетяла много надалеч, сигурен съм в това, тъй че къде е, за Бога, ненавиждам четиринайсета дупка, говори се, че там растял отровен бръшлян, и нищо чудно, в тези гъсталаци…
После нещо ме ухапа, нали? Да, почти съм сигурен. По левия прасец, точно над ластика на белия ми хавлиен чорап. Болката ме прониза като нажежена до червено губерка и отначало беше концентрирана в една точка, но постепенно започна да се разсейва…
… след което ме обгърна мрак. До момента, в който се намерих на количката, уютно закопчан в чувал за трупове, заслушан в разговора на Майк (Къде казаха?) и Ръсти (Четвърта, струва ми се. Н-да, четвърта).
Иска ми се да мисля, че е било някаква змия, но може би защото докато си търсех топката, в ума ми се въртяха все мисли за змии. Може да е било насекомо, помня единствено мигновеното пробождане и болката, пък и в крайна сметка какво значение има? По-важното е, че съм жив, но те не знаят. Разбира се, че извадих лош късмет — познавам доктор Дженингс, помня как разговарях с него, когато ги изпреварих с тримата му приятели на единайсета дупка. Мил човек, но доста отнесен, поне стогодишен. Значи този грохнал старик е установил смъртта ми. След което Ръсти с празния си зелен поглед и наглата си усмивка на хлапак от дом за малолетни престъпници на свой ред е установил смъртта ми. Лекарката — госпожа Сиско Кид, още дори не ме беше погледнала както трябва. А когато го направи, може би…
— Не мога да го понасям този нещастник — отбеляза тя, когато вратата се затвори. Останахме само тримата, макар че госпожа Сиско Кид, разбира се, си мисли, че са само двамата. — Защо ми се падат все нещастници, Питър?
— Не зная — отвръща господин Мелроуз Плейс, — но Ръсти е особен случай дори според хрониките на известните нещастници. Ходещ мор по мозъка.
Тя се засмива и нещо изтраква. После се чува звук, който ме изплашва още повече — звън на метални инструменти. Онези двамата се намират вляво от мен и макар да не ги виждам, зная за какво се готвят — за аутопсия. Ще ме срежат. Ще извадят сърцето на Хауард Котръл, за да разберат дали не се е прецакало някое бутало или е избил лост.
„Кракът ми! — крещя в съзнанието си. — Погледнете левия ми крак! Там е проблемът, не в сърцето ми!“
Може би очите ми все пак са попривикнали със светлината. Вече забелязвам — точно в периферията на полезрението си — железа от неръждаема стомана. Приличат на огромни зъболекарски машини, само дето наконечникът не е борер. А трион. Нейде от дебрите на съзнанието ми, където мозъкът складира всякакви безсмислени подробности, които влизат в употреба само при участие в телевизионното състезание „Джепарди!“, изплува дори името — трион тип „Кугъл“. Използва се за отстраняване на най-горната част на черепа. Това се прави, след като вече са ти смъкнали лицето като детска маска за Хелоуин — с косата и прочие.
После ти изваждат мозъка.
Трак. Трак. Трак. Пауза. Изведнъж отекна такова силно ТРАК!, че стига да можех, щях да подскоча от уплаха.
— Искаш ли да направиш перикардиалния разрез? — пита тя.
Пит, предпазливо:
— Вие искате ли?
Доктор Сиско, с нотка на задоволство, с нотка на благоволение, сякаш удостоява някого с огромна чест и отговорност:
— Да, струва ми се.
— Добре. Вие ще ми помагате ли?
— Изцяло на ваше разположение, господин капитан — отвръща и се разсмива тя. Смехът й е придружен с характерно клъц-клъц. Звукът на ножица, която прорязва въздуха.
Сега вече паниката започва да се блъска в черепа ми и да пърха с криле като ято скорци, заключени в таванско помещение. Виетнам беше преди доста време, но там съм присъствал на пет-шест полеви аутопсии — „лагерен постмортем“, както ги наричаха лекарите — и знаех какво се канят да правят Сиско и Панчо. Ножиците са дълги и остри — много остри — и имат голяма дръжка с широки уши. Въпреки това човек трябва да е много силен, за да ги използва. Долното острие се врязва в корема като в масло. После — клъц — разсича слънчевия сплит и потъва в подобната на говежда пастърма плетеница от мускули и сухожилия над него. Оттам подхваща гръдната кост. Затварянето на острието този път е придружено със силно изхрущяване, костта се разполовява и гръдният кош се търкулва встрани като две бурета, които са били привързани с канап. След това проклетият инструмент, наглед нищо и никаква ножица за разфасоване на птиче месо, каквито се продават на месарския щанд във всеки супермаркет, продължава нагоре — клъц-ХРУС, клъц-ХРУС, клъц-ХРУС, раздвоява костта, срязва мускулите, освобождава дробовете, насочва се към трахеята и Хауард Завоевателя постепенно заприличва на печено за Деня на благодарността, което ще остане на масата непокътнато.