— Ами тогава Стоунс — съгласява се тя. — Освен ако не предпочиташ да изтичам да купя един диск на Майкъл Болтън в чест на първия ти перикардиален разрез.
— Не, за Бога! — възкликва той и двамата прихват да се смеят.
Моят звук започва да излиза и този път действително е по-силен. Не колкото се надявах, но достатъчно. Определено. Ще ме чуят, няма начин.
После, тъкмо когато започвам да изтласквам звука от носа си като бързо втвърдяваща се течност, стаята се изпълва с кънтящия рев на електрически китари и гласът на Мик Джагър се блъска в стените: „Ооо, не, това е само рокендрол, но на мене ми харесва…“
— Намали го! — провиква се доктор Сиско, преструвайки се, че се надвиква с музиката, и сред целия този шум моят носов звук — безнадежден тъничък вопъл, който се процежда през ноздрите ми, отеква като шепот в леярна.
Тя отново се навежда над мен и в нов прилив на ужас откривам, че е със защитни очила от плексиглас и марлена маска. Хвърля поглед през рамо.
— Ще ти го съблека — съобщава на Питър и се навежда към мен, а в ръката й, напъхана в ръкавица, проблясва скалпел. Навежда се към мен сред китарения гръм на „Ролинг Стоунс“.
Жужа отчаяно, но напразно. Самият аз не се чувам.
Скалпелът описва кръг във въздуха и започва да реже.
Писък раздира съзнанието ми, но не усещам болка, просто спортният ми пуловер се разпада на две половини. Както ще зейне и гръдният ми кош, след като Питър, без да знае, извърши първия си перикардиален разрез върху жив пациент.
Повдигат ме. Главата ми увисва назад, за миг виждам и самия асистент, обърнат с главата надолу — стои край стоманен плот, надява защитни очила от плексиглас и инспектира ужасяващия набор от инструменти. Първото, което се набива на очи, е огромна ножица. Мярвам я само за миг — остриетата безмилостно проблясват като атлаз. В следващата секунда отново лежа, но ризата ми вече я няма. Гол съм до кръста. В помещението е студено.
„Погледни гърдите ми! — крещя на лекарката. — Колкото и слабо да дишам, не може да не забележиш, че се повдигат и спускат! Нали си специалист, дявол да го вземе!“
Тя обаче се обръща към другия край на стаята и повишава тон, за да надвика музиката. („Харесва ми, харесва ми, да, харесва ми“ — пеят „Стоунс“; имам чувството, че този идиотски носов припев ще ме преследва в ада до края на вечността.)
— Боксерки или слипове?
— Боксерки, естествено! — провиква се той. — Погледни го само!
„Тъпанар! — иде ми да изкрещя. — Сигурно си мислиш, че всички над четирийсетте носят боксерки! Сигурно си въобразяваш, че ти като станеш на четирийсет, ще…“
Тя разкопчава бермудите ми и сваля ципа. При други обстоятелства подобни действия, извършени от красива жена като тази (малко свирепа, но доста красива), щяха да ми доставят огромно удоволствие. Днес обаче…
— Губиш, малкия. Слипове. Долар за Кити.
— На заплата — отвръща той и се доближава. Лицето му изплува до нейното и двамата се взират в мен през плексигласовите си маски като извънземни, които изучават с интерес току-що похитен жител на друга планета. Опитвам се да привлека вниманието им, за да забележат, че и аз ги гледам, но тези глупаци зяпат бельото ми.
— Оооо, при това червени — ахва Пит. — Не може да бъде!
— Аз бих казала, че са се боядисали в пералнята. Питър, би ли го повдигнал, тежи цял тон. Нищо чудно, че е получил инфаркт. Вземи си урок.
— Много съм си добре! — сопвам се аз. — Сигурно съм по-здрав и от теб, мизерница такава!
Тазът ми рязко полита нагоре в нечии силни ръце. Гърбът ми изпуква — от този звук сърцето ми се свива.
— Извинявай, братче — казва Пит, смъкват бермудите и червените ми гащи и внезапно ми става невероятно студено.
— Едното краченце — казва тя и повдига едното ми ходило, — и другото краченце — повдига другото ми ходило, — най-напред обущетата, после чорапките…
Внезапно млъква и отново ме обзема надежда.
— Хм, виж, Пит.
— Какво?
— Нормално ли е да се играе голф така — по бермуди и мокасини?
Някъде зад нея (но там се намира просто източникът, иначе музиката отеква навсякъде около нас) „Ролинг Стоунс“ подхващат „Емоционално спасение“. „Аз ще бъда твоят рицар в бляскави доспехи“ — пее Мик Джагър, а аз се питам как ли ще се разтанцува като бесен с три пръчки динамит в кльощавия си задник.
— Ако питаш мен, този тип просто си го е търсел — продължава тя. — Мислех, че голф се играе с едни такива специални обувки, невероятно грозни, предназначени само за тази цел, с бутончета на подметките…