— Госпожице Мария, трябва веднага да тръгваме — изкрещя мъжки глас на турски. — Полицията е започнала да търси извън Топкапъ.
Жената затича към Пит и той пак се плъзна под водата. Краката й изтрополиха над главата му, след това чу, че започва да изкачва каменните стъпала. Когато стигна горната площадка, се поколеба, после изкрещя пронизително:
— Няма да ми се измъкнете!
Шумът от крачките й заглъхна, а колата престана да свири. Пит остана неподвижно във водата, заслушан в призрачното ехо на падащите от тавана капки. Когато се увери, че нападателите са си отишли, се качи на платформата и тръгна към края.
Лорън се появи иззад далечната колона, изгази до платформата и Пит й помогна да се качи. Макар че косата й беше разчорлена, роклята мокра, а самата тя трепереше от студ, на Пит му се стори прекрасна.
— Как си? — попита той.
— Нищо ми няма. Отидоха ли си?
Пит кимна, хвана я за ръка и я поведе по дървената платформа.
— Ужасни хора — каза тя. — Колко ли души са убили при обира?
— Биха ли те? — попита той. Не знаеше отговора на въпроса й.
— Не. Но очевидно не се страхуват да убиват. Изобщо не им пукаше, когато им казах, че съм конгресменка.
— Тук май уважават политиците още по-малко, отколкото в Америка.
— Даде ли й торбата?
— Не. Наложи й се да си тръгне с празни ръце. Нали я чу как се заканваше.
— Къде я скри?
Пит спря и посочи капитела на една мраморна колона, която се издигаше от водата само на няколко метра от тях. Закачената за издължения прожектор черна брезентова торба все още се полюшваше над водата.
— Не е скрита — отбеляза Лорън с усмивка. — Просто е, така да се каже, недостъпна.
6.
— Още една чашка чай, шейх?
Гостът кимна и домакинът се зае да напълни отново чашката му с черен чай. Едва на трийсет, гостът беше най-младият от петимата синове на едно от управляващите кралски семейства в Обединените арабски емирства. Беше слаб и висок и носеше ослепително бяла колосана кефия5, притискана от увит в златна нишка агал — лек намек за милиардите петродолари, които беше натрупало семейството му.
— Изглежда, движението на мюфтията има много последователи в Турция — отбеляза той, когато остави чашката. — Радвам се за напредъка, който ми докладва.
— Мюфтията Батал има мнозина предани последователи — отговори домакинът и погледна към портрета на мъж с черен тюрбан, черна роба и вид на мъдрец, който висеше на стената. — Времето и условията бяха подходящи за разширяване на движението и личното обаяние на мюфтията се засили. Пред нас се открива действителна възможност да променим Турция и нейната роля в света. Обаче, за да се постигне подобна промяна, са нужни значителни средства.
— Аз съм отдаден на тукашната кауза, както и на Мюсюлманското братство в Египет — отговори шейхът.
— Подобно на нашите египетски братя и ние ще се обединим в името на Аллах — отговори домакинът с поклон.
Шейхът се изправи и тръгна към прозореца.
Офисът се намираше в небостъргач, но приличаше и имаше излъчването на джамия. По пода бяха постлани молитвени килимчета, обърнати към покрития с керамични плочки михраб, който сочеше Мека. На срещуположната стена имаше високи лавици за книги, пълни с древни копия на Корана. Единствено големият панорамен прозорец стопляше иначе аскетичното помещение.
Шейхът застана до него и се залюбува на гледката. Офис сградата беше разположена на азиатския бряг на Босфора и предлагаше спираща дъха панорама към стария Истанбул на европейския бряг от другата страна на тесния проток. Шейхът се взря в щръкналите към небето минарета на Сюлеймановата джамия и отбеляза:
— Истанбул заслужава сериозно уважение заради своето минало. Човек не може да постигне величие, ако не се опира на миналото. — Обърна се към домакина си. — Всичките ми братя са образовани на Запад. Носят ушити в Британия костюми и си падат по спортни автомобили. — Каза го с презрение.
— Но нали ти не си като тях?
— Не съм — отговори шейхът замислено. — Аз учих в Ислямския университет в Медина. Още от малък се посветих на Аллах. Няма по-велика цел в живота от това да разпространяваш думите на Пророка. — За известно време потъна в мисли, после продължи: — Заплахите срещу нашия начин на живот не свършват. В Кайро ционистите взривиха Ал Азхар, но няма световно възмущение.
5
Бяла шахматно черно-бяла или шахматно червено-бяла кърпа. Главата се покрива с кърпата, а после се затиска с две кожени скоби — агал. — Б.пр.