— Ти готвиш соло?
— Сама? Да, изненада. Сойер, Саша и ти бяхте ранени, а Дойл каза, че няма да има калистеника.
— Аха.
— Имаш ли болки?
— Не, чувствам се добре. – Като все още ядеше, Райли отиде до кафе машината.
— Аз ще го приготвя! Ти си стой. Обичам да правя кафе, но не обичам да го пия. – Тя направи голяма чаша, остави я на масата, прегърна Райли. – Ти спаси Бран и Саша. Според мен спаси всички ни, защото, когато дойде, злите неща избягаха.
— Бях се отдалечила доста. Трябваше да остана по-близо. Ако се бях върнала по-скоро…
— Дойде точно навреме. Демонът Малмон те рани, но ти го рани повече, така мисля.
— Все едно ме халоса боксьор в тежка категория.
— Не разбирам.
— Станал е много силен. Кафето е хубаво, Аника. Май току-що издържа изпита за майстор готвач.
Бързото радостно възклицание на Аника бе последвано от сияйна усмивка.
— Наистина ли?
— Не знам защо това те очарова, но да, определено го издържа. Хей, Саша, днес Аника май ти иззе правомощията.
— О, Райли, ти си добре!
— Вече да – отвърна тя и хапна още бекон.
— Аника, ти… приготвила си всичко това?
— Райли каза, че е добро. Можем да се въртим. Ще ме включиш ли в графика за готвене?
— Да, и ти благодаря, че си ме отменила.
— Добре ли си?
— Напълно. Всички сме добре. Щом ти си готвачът, аз ще сложа масата.
— Мога и сама.
— Нека ти помогна. – Саша плъзна длан по ръката на Аника. – Но първо – кафето.
Толкова бе доволна, че й идеше да затанцува, когато видя, че всички хапват от храната й. Сойер я целуна, докато посягаше за още.
Тя беше приготвила закуска за семейството си и от всичко научено явно бе избрала най-доброто.
— Първи въпрос. – Дойл погледна към Райли. – Той ще се върне ли? Малмон.
Райли загреба от яйцата.
— Това е нещо, за което мислих цяла нощ. Никога не съм хапала преди – човек или демон. Голямо нарушение, макар да е валидно само за хора, а той не е. Вече не е. Затова отговорът ми е: „Не знам”. Непозната територия. Ще се консултирам със специалисти по въпроса, но може да се окаже напълно непозната територия.
— Икогаще се върне, ако го направи? – попита Сойер.
— Не и по време на тази луна. Ако беше човек, щеше да е доста болен. Температура, втрисане, а когато луната започне да намалява, отново ще е добре. До следващото пълнолуние.
— Но той не е човек – изтъкна Дойл.
— Така е и затова ще се консултирам, но мисля, че няма да се появи веднага, ако изобщо се появи. Във всеки случай първата промяна е трудна, особено за някой, който е заразен и не е подготвен и обучен. Проблемът е, че не знам дали ухапването на ликана може да зарази демон. Не съм сигурна дали изобщо някой знае.
— Значи ще почакаме и ще видим. – Бран замислено отпи от кафето. – Не бях достатъчно подготвен. Не успях да го видя, не и ясно, и имам нужда да поработя върху това.
— Но ти го видя – каза Дойл.
— Видях го. – Все още ядейки, Райли кимна. – Грозен кучи син, което е страхотно и иронично, тъй като преди се смяташе за божи дар. С извинения към бога – добави тя и хапна още. – Видях го и видях, че се е насочил към Саша. Щеше да мине през Бран, за да стигне до нея, но целта му беше тя.
— Нереза ме искаше мъртва – и искаше кръвта ми. Ще получи малко от нея.
— Не останах достатъчно близо. Бях се разсеяла и промяната започна, преди да съм се погрижила за нещата. Благодаря ти, че ми помогна.
Дойл сви рамене.
— Винаги съм готов да съблека жена.
— Много мило! Но… промяната пред някого е… Това е нещо лично и аз реагирах по-различно от друг път. Затова не бях толкова близо, колкото трябваше. Иначе сега Нереза нямаше да има тази кръв.
— Ако не беше дошла, тя щеше да има и кръвта на Бран, а аз вероятно щях да съм мъртва. Затова нека не обсъждаме повече този въпрос.
— Ако Малмон е станал ликан след ухапването, дали ще е по-силен от боксьор в тежка категория?
— Боксьор в тежка категория? – Въпреки опасността това да се е случило, Сойер се ухили. – Откъде знаеш за… – Той премести погледа си от Аника към Райли, кимна. Вдигна палец към нея, докато хапваше от пържената филийка.
— Може би, но не и преди първата промяна, а тя ще го удари много силно, ако е заразен. Нека направя няколко обаждания и… по дяволите! Обаждания. Къде ми е умът? Уайт. Доктор Уайт.
— Дойл каза, че си се свързала. Научи ли нещо полезно? – попита я Сойер.
— Да, научих. И ми изпраща още. Нека си донеса бележките.
— В стаята ми са.
Тя се бе надигнала от стола си, но спря рязко и се вторачи в Дойл.
— Какво?
— Взех ги в стаята си снощи, за да се опитам да ги дешифрирам.
— Не можеш да се ровиш в нещата ми!
— Бяха на видно място до телефона. Ти започна да казваш нещо… изглеждаше сякаш си попаднала на златна жила… а после слънцето залезе.