— Нереза ще ни се нахвърли – предупреди Дойл. – Или в пещерата, когато намерим звездата, или когато се върнем.
— Прехвърлянето – време и място? – Сойер вдигна рамене. – Не казвам да не сте готови за бой, но може би то ще е достатъчно да я обърка. Но да, сдобием ли се със звездата, тя ще ни удари. Затова да си изработим план за битката.
За Аника беше чест да е част от военния съвет.
— Трябва да пазим Бран, за да скрие звездата на безопасно място, когато я намерим. Обаче… компасът не казва къде трябва да отидем, щом той я скрие.
— Не още.
— Трудно е да приемаме всичко на доверие.
— Имаш ли по-добър вариант, господин Умнико? – обърна се Райли към Дойл.
— Отиваме там, където е звездата. Вземаме я, скриваме я, после се местим и чакаме. Търся от векове и никога не съм се приближавал до звездите или Нереза, преди онзи ден в Корфу. Едва ли е въпрос на месеци да намерим и трите. А после да открием и Стъкления остров?
— Ние сме шестима. – Сойер стисна здраво ръката на Аника. – Имаме още два месеца и това е всичко. Не вярвам нито за секунда, че няма да успеем да намерим звездите преди това.
— Ако трябва да се върна в морето преди… все още ще мога да ви помагам. Ще ви помагам.
— Рано е да говорим за това – поде Сойер, но спря при появата на Бран. – Наред ли е всичко?
— Да. Тя е… невероятна. Не я обезпокоих – съмнявам се, че бих могъл.
— Какво рисува? – поиска да знае Райли.
— Красота. И май мястото, където да изпратим Водната звезда. Мястото, където ще отидем, щом я намерим.
— И къде е това? Ако го определим точно, мога да започна да търся къща или вила… или няколко палатки.
Бран се усмихна на Райли.
— Ако правилно съм разчел рисунката, няма да са необходими. Защото според мен тя рисува моята къща в Ирландия. Къщата, която построих в края на една пътека – рисунката, която тя е нарисувала, преди да ни срещне. Онази, която купих, преди да я познавам.
— Отново остров. – Райли се облегна назад. – Пасва. Кое крайбрежие?
— Западното. Намира се в Клеър, откъдето е Дойл. Мисля, че мястото е много подходящо.
— Значи ще отседнем в твоята къща? О, това ми харесва! Сигурно е красива?
— За мен е – каза той на Аника. – И има достатъчно място за всички ни. Чудех се, когато я строях, защо искам толкова голяма къща, но я видях в главата си, чувствах, че трябва да е такава, и последвах интуицията си. Има ли проблем? – обърна се той към Дойл.
— Не съм бил в Ирландия от известно време, а в Клеър – още по-отдавна. Трябваше да се досетя, че това ще е част от търсенето. Е, сега може да осветлите Бран за онова, което решихме.
Когато той стана и се отдалечи, Аника погледна подире му.
— Сърцето го заболя.
— Да се върне там, откъдето е тръгнал, където е живял, когато просто е живял. Не му е лесно. – Райли се изправи.
— Отивам да го ядосам за нещо, за да не мисли за това. Клеър – обърна се тя към Бран. – Семейството ти е от Слайго, а си построил къща в Клеър.
— Тя ме призова – пътеката, и онова, което беше в края й. Руините на старо имение на скалите над буйното море. Различно е от вълнистите хълмове на родното ми място, но ме призова.
— Сигурно това е причината. Отивам да ядосам Дойл, после ще си събера багажа. Добре е да съм готова.
По обед Сойер седеше на терасата и наблюдаваше Саша. Никой не искаше да я оставя сама за дълго и той предложи да е близо до нея за час, докато Бран работи.
Беше поставил една маса, почисти оръжията си. След което разстла картата си на Ирландия и гледаше как компасът му се плъзга решително към крайбрежието на графство Клеър.
Каза си, че не бива да се безпокои за Аника и да мисли за друго време, освен за годината, месеца и нощта, които ще избере Райли. Но умът му постоянно се връщаше на това, докато не се фокусира решително върху рисунката на Саша.
Не разбираше много от изкуство, можеше да каже само дали му харесва или не. И не знаеше нищо за създаването му, освен когато бе гледал какво прави Саша, когато скицира или рисува.
Онова, което сега оживяваше върху платното, му се стори абсурдно красиво. Почти невъзможно. Светлината – как успяваше тя да създаде тази мека светлина, сякаш прозираща от вътрешността на мида? – се лееше над внушителна (това бе думата, която се натрапи на съзнанието му) каменна сграда. С високи арковидни прозорци с оловни стъкла. Имаше две кули – едната кръгла, другата островърха, и както той реши, тераси, наподобяващи бойници.
Цветя и храсти се простираха в подножието й като цветни поли, а дървета, лятно зелени, разпростираха шарената си сянка върху просторна морава, по-зелена от изумруд.
Всичко това се издигаше над стръмни скали, драматични, буреносно сиви, и неспокойно море, чиито вълни се разбиваха долу.