Светът се завъртя или така му се стори, въртеше се все по-бързо и по-бързо, докато край тях годините профучаваха като въздуха.
За миг Сойер си помисли, че чува песен и въздишки, които се смесиха с нея. После водата го погълна, завихри се над него, разплиска се около тялото му.
И настъпи плътен мрак.
Нощ е, помисли си той, при това безлунна. Райли не бе поела никакви рискове. А той не бе помислил за липсата на светлина в пещерата.
Ръката на Аника още беше в неговата, усети допира на опашката й до краката си. Но останалите…
Появи се мека светлина, идваше от дланта на Бран. Когато той махна с ръка над нея, тя се усили.
Облекчен, Сойер забави дишането си, опита да се ориентира.
Без слънце или луна, без отразена светлина пещерата беше тъмна като гробница, не толкова красива, почти неземно синя, както я бе виждал изобразена навсякъде.
Но успя да види усмивката на Аника, докато тя плуваше около тях и ги побутваше да се съберат по-близо един до друг.
После тя потупа ухото си.
Сойер понечи да поклати утвърдително глава, но не чуваше добре. Съвсем слабо долавяше някакъв хор от въздишки, като дихание на водата около тях.
Все така усмихната, с блеснали очи, красива, Аника посочи надолу. Изви тялото си, замаха плавно с опашка и заплува право навътре, в мрака.
Обезпокоен, той последва инстинкта си, заплува с всички сили след нея. Но само след секунди, дори със светлината на Бран, вече не я виждаше.
Тя слизаше все по-надолу и, о, какво блаженство беше отново да се гмурне в дълбините… Сега чуваше въздишките около себе си и долавяше скритите в тях думи.
Ние чакаме. Ние чакаме.
В песните звучаха молби.
Простете ни. Избавете ни. Освободете ни. Прегърнете ни.
Колкото по-навътре се гмуркаше, толкова по-добре виждаше. Тъмнината в дълбините не беше пречка за нея. Виждаше скалите, статуите, направени от хора, и колкото по-надолу се спускаше, толкова по-ясно се очертаваха формите и сенките на прокудените, онези, които чакаха, онези, които умоляваха.
С въздишки и песен.
Аника ги усещаше, чувстваше докосването на пръстите им, докато минаваше през тях. Макар страданието им да тегнеше над нея, тя само можеше да следва въздишките и вярата.
Богинята чакаше. Бяла в тъмното море, с прекрасно, царствено лице и надиплена одежда. Едната й ръка полегнала върху полите, другата поставена на кръста. Но в извитата й длан нямаше нищо.
Помогнете ни. Вижте ни. Върнете ни обратно.
„Виждам ви, помисли си Аника. Виждам ви. Чувам ви.”
Постави ръката си в ръката на богинята, погледна в каменните й очи.
„Във водата, от водата.”
Докато го казваше наум, всичко, което я заобикаляше, въздъхна.
Във водата, от водата. Каквато бе и тя.
Аника разтвори ръце сърдечно, като за прегръдка. И започна да се върти в кръг.
„Аз съм от водата. Избрана съм от моя свят. Аз съм пазителка. Аз съм избавителка. Аз съм онази, която търси. Аз съм от водата.”
Повтаряше го безспир в главата си, въртеше се все по-бързо и по-бързо. Почувства движение над себе си – Сойер, приятелите й.
„От водата, за да донесеш светлина в мрака. Избавителке, Водната звезда те чака. Ние те чакаме.”
„Аз съм от водата. Звездата е от водата. Богинята е от водата. От нейната ръка – в моята.”
Докато се въртеше все по-бързо и по-бързо, водата просветля, светлината засия. Меко, меко, меко. По-ярко, по-наситено, по-синьо.
Създадена за това, тя вдигна ръце, събра длани. Над тях водата се завъртя, заблестя, затопли се.
Над тях звездата изригна ярко.
Аника се засмя, сърцето й преливаше от радост, край нея въздишките се изпълниха със сълзи, като ехо на радостта й.
Вдигнала високо ръце, тя започна да се издига, песните зазвучаха ликуващо.
Сойер я наблюдаваше, сърцето му биеше учестено, това бе образът от портрета, но по-ярък, по-изумителен. Със звездата, искрящо синя в леко разтворените й длани.
Докато се издигаше към приятелите си, тя сякаш летеше, великолепна птица, все по-високо и по-високо. Заля ги със светлината на звездата, върна се при тях.
Върна се при него.
Протегна към него звездата, като приношение.
Сойер внимателно притисна дланите й около нея.
Плъзна ръка около талията й, погледна всеки от приятелите си. Заедно, водени от синята светлина, те изплуваха в пещерата.
Сойер свали мундщука си.
— Аника!
И впи устни в нейните.
— Ти изчезна, изплаши ме! Ти си най-красивата! Ти си всичко за мен!
— Трябваше да се гмурна по-дълбоко. Не чу ли песните?
— Сърцето ми се късаше – промълви Саша.