— Имаш го.
Небето се разтвори, разтърси света. И от недрата му се изля смъртоносният огнен мрак.
— Вярвам ти с цялото си сърце – повтори Аника.
В този момент ги нападнаха.
Той избегна огъня, който се сипеше под формата на пламтящи копия от небето и съскаше на земята. Каквато и да бе защитата, изградена от Бран около къщата, тя успяваше да държи този огън настрана – той отскачаше от нея като от силово поле. И някои от огнените топки и копия рикошираха в острите криле на спускащите се птици.
„С вашите камъни по вашите глави”, помисли си той, помитайки няколко с куршумите си.
Във въздуха изригнаха огнени искри и Сойер усети горещия им дъх.
Стреляше и стреляше, зареждаше с нови пълнители и пак стреляше. Всичко бе огън и пушек, свирене на куршуми, свистене на метал, съскане на стрели. И светкавици.
А после дойде наводнението.
Той беше предупреден, напомни си Сойер, когато над него заплющя бурята, предизвикана от Бран. Вятър и пороен дъжд, светкавици, пронизващи мрака.
Видя как гривните на Аника проблясват, изстреля откос над главата й, за да унищожи нападателите й.
Огнените езици бяха удавени в дъжда, хладната, чиста влага облекчи изгарянията му. Той мерна неясна сянка, помисли, че е Малмон. Бърз, но не както преди. „Все още се възстановява”, реши Сойер, докато се прицелваше.
Ала земята се надигна, захвърли го обратно в плъзналата мъгла, която съскаше и хапеше. Той се преметна във въздуха, за първи път истински благодарен за тренировките призори. Едва не изгуби Малмон в мъглата, видя, че петното се насочва към Саша.
Извика предупредително, обърна се бързо, за да стреля по него. Но светкавицата на Бран улучи петното и го запрати надалеч. Сойер зърна за миг Райли и Дойл, който я улови за крака и я повдигна така, че тя се преметна високо във въздуха и стреля в кръга от птици.
Той се запита кога, по дяволите, бяха научили това движение, после не му остана време да мисли.
Нереза изникна от мрака, разтърси въздуха и той почувства как зарядът в него наелектризира космите по ръцете и тила му. Тя отново бе яхнала триглавия звяр, но сега носеше някакво подобие на броня, черна като нощта.
Изпращаше гръмотевици, заля дъжда с течен огън, който пламтеше в зловещо оранжево, докато се опитваше да се промъкне през бурята.
Целта й е Бран, досети се той, виждайки как приятелите му се втурнаха и го обградиха. Иска да унищожи магьосника, после да изпепели останалите. Церберът нададе тържествуващ вик, от езиците му лумна още огън, очите му бяха луди като тези на ездачката му. Светът потрепери, когато се сблъскаха стихия със стихия, Сойер вкопа крака в земята, прицели се.
Куршумите му поразиха и трите глави, накараха ги да се отметнат рязко назад и тържествуващите викове на цербера се превърнаха в писъци от болка.
— Сега! – извика той към Бран. – Повдигни ме!
Захвърли бързо оръжията си и стисна компаса.
Излетя във въздуха, благодарен на съдбата, че вече е имал подобен опит с Бран, иначе щеше да е непохватен. Докато Нереза се опитваше да овладее звяра си, насочила яростта си срещу петимата, Сойер вложи всичките си умения в този миг.
Ръката му сграбчи косата й, която се стелеше във въздуха, и разтърсен от допира до нея, започна прехвърлянето.
Подобно на торнадо, мракът около него се превърна в тунел, пълен със звуци, изгарян от беса й. Жилещият камшик на мощта й шибаше ръката му, лицето му, тялото му. Но той устоя.
После очите й срещнаха неговите, усмихнаха му се лудо.
— Всички вътре! – нареди Бран. – Вътре! Бъдете готови! Има ли ранени?
— Изгаряния, порязвания, гадости. И още гадости – успя да каже Райли. – Слънцето залязва!
За да разреши проблема и понеже тя накуцваше, докато тичаше, Дойл просто я взе в обятията си, отнесе я като футболна топка във вилата.
— Ще лекуваме раните в Ирландия. Нека ти помогна. – Саша се наведе, за да свали ботушите на Райли.
— Виж, не искам да съм гадна, но защо не ме оставиш сама да… По дяволите, няма време!
Тя захвърли скромността заедно с ризата си.
Дойл откопча колана й.
— Не можеш да тичаш.
— Знам, знам. Сойер…
— Той ще се върне при нас. Трябва да вярваме. – Саша улови Райли за ръката, макар тя вече да бе започнала да се променя. – Всички трябва да вярваме.
Единственият отговор на Райли бе вой, докато заставаше на четири крака, предаваше се на луната.
— Виждаш ли го? – Аника коленичи, уви ръце около вълка, притисна лице в топлата козина, за да успокои и двете. – Саша, можеш ли да го почувстваш? Моля те, моля те!