— Как се справих?
— Много добре. Имаш ли главоболие?
— Не. Не, добре съм. Позволих на видението да дойде. Не мога да го извикам, но мога да му позволя да дойде.
— Пребледняла си. – Аника зарови в раницата си и извади бутилка. – Водата помага.
— Така е.
— Също и храната, а приближаваме такава. Подушвам пица – каза Райли.
— Вълчи нос – засмя се Сойер.
— Точно така. Гласувам да обядваме.
Носът на Райли се оказа безпогрешен. След по-малко от 400 метра седяха в двора на малка крайпътна тратория*.
[* Вид ресторант с непринудена атмосфера, в който напитките се сервират в гарафи. – Б.пр.]
— Носиш ли си скицника? – обърна се Сойер към Саша.
— Никога не излизам без него.
— Може ли да го заема за малко? Искам да нарисувам нещо, докато не съм го забравил.
Заинтригувана, Саша извади скицника си и калъф с моливи.
— Не си ни казвал, че рисуваш.
— Не като теб.
Докато всички гласуваха за пица, докато им сервираха бирата и виното, той скицира картата по памет. Извивката на сушата, вдаденото море и брега с възвишенията. Добави пътя, по който бяха вървели, разположението на къщите, горичките, ливадите.
Райли се наведе напред, за да я разгледа.
— Дяволски добра е, каубой!
— Трябва да знаем къде сме. Което е тук – по-точно къщата е тук. Ние дойдохме по този път и сега сме тук.
Той нарисува циферблата на компас в долната част на страницата.
— Къде ще се озовем, ако слезем по-надолу?
— На пиацетата, или както я знаят местните –chiazza.Площадчето – малко, както подсказва и името – е социалният и туристически център на Капри. Кафенетата, баровете, тесните улички, които тръгват оттам, магазините.
— Магазини? – Аника прекъсна обяснението на Райли.
— Значи, можем да пазаруваме?
— Е, сигурно ще се наложи. Провизии, муниции. Ти ще си получиш дрънкулките – увери я Райли. – Това тук е Марина Гранде, голямото пристанище.
— Записах го. – Сойер надраска името на картата.
— Утре сутринта ще вземем лодката – пак е надуваема – и оборудването за гмуркане. Уредила съм и ван, но не ви препоръчвам да шофирате тук – било то кола или мотоциклет, – освен ако не се налага. Градският транспорт е добър, а имаме и Сойер, ако искаме да стигнем бързо. Въжената железница се движи от град Капри до пристанището, в случай че ни потрябва. Вероятно автобусите ще са най-подходящият превоз от къщата до кея.
— И как точно ще пренесем оръжията си с автобус? – попита Дойл.
— Ще измисля нещо – успокои го Бран.
В този момент пристигна пицата, от която се вдигаше пара, и прекрати очертаващия се спор. Но знаейки, че такъв предстои, Сойер опипа почвата.
— Можем да ги пренесем пеша. Градски транспорт само когато иакосе наложи, иначе кракомобил.
— Разумен компромис – съгласи се Бран. – Ще видим дали ще се получи. Ще направя допълнителна защита на оръжията и можем да превърнем отиването до пристанището в част от утринната ни калистеника.
— Обичам калистениката! – зарадва се Аника. – Обичам пица, а това вино е много хубаво. Мога да ходя до магазините пеша. – Тя погледна развеселено към Сойер. – А ти можеш да дойдеш с мен.
— Ъъъ…
— Ще се върнем пеша, за да смелим обяда – предложи Дойл, – после ще се упражняваме един час с оръжията. Край пристанището сигурно гъмжи от магазини, красавице. Ще имаш възможност да напазаруваш.
— Харесвам оръжията си. – Тя огледа гривните на ръцете си, усмихна се на Бран и Саша. – Красиви са. Хубаво е да прекарваме деня заедно. В упражнения, да, тренировки и планиране, но и в разходки на слънцето, с всички тези цветя и дървета. И да ядем пица. Просто да…
— Просто да се наслаждаваме на живота? – довърши Бран и в ръката му се появи цвете с формата на звезда.
Аника се засмя и втъкна цветето зад ухото си.
— Да. Просто да сме заедно. Тук, където ни каза да дойдем Саша. Където ни доведе Сойер. Където… – Тя постави ръка на сърцето си. – …знам, че трябва да сме.
— Бидейки седма дъщеря на седмата дъщеря? – пошегува се Райли.
— Е, добре де. Но аз знам. И чувствам, чувствам много силно, че ще намерим Водната звезда, че каквото и оръжие да използват срещу нас, няма да успеят. Мракът не може да победи, така че остава да спечели светлината.
— Ти си светлината, Ани – обърна се Сойер към нея и сърцето й се изпълни с радост.
— И една от вас. Хубаво е да съм една от вас. Може ли още пица?
Сойер взе голямо парче и го сложи в чинията й.
— Колкото искаш.
Върнаха се пеша за обучението с оръжията. На Аника й харесваше да използва вълшебните си гривни, а още повече – да се упражнява с тях в лимоновата горичка. Летящите топки, които Бран създаде за нея, се плъзгаха и подскачаха, опитваха се да се скрият зад дърветата и за да ги отклони, тя трябваше да е бърза и съобразителна.