— Какво ще кажете за Монте Тиберио? – предложи Райли. – Нависоко е.
— Ако става, ще определя координатите. Но междувременно…
Сойер извади компаса, отвори бронзовия капак.
Когато го постави върху картата, той засия ярко върху Капри. Но не помръдна.
— Трябва да поработя още – каза и го прибра в джоба си.
— И аз. – Бран се надигна. – Куршуми, стрели, остриета. И гривни. Интересно.
— Аз пък ще направя някои проучвания. Да видя дали мога да открия нещо за въздишки, песни и други подводни пещери. – Райли се изправи. – Искаш ли картата? – обърна се към Дойл.
— Може би по-късно.
— Аз ще се заема с вечерята. – Саша намести една фиба в прибраната си коса. – Ще ми помогнеш ли, Аника?
— Да, обичам да помагам.
Когато Саша и Аника влязоха, Дойл се облегна назад с бирата си, погледна към Сойер.
— Най-жизнерадостната сирена, която съм виждал. Не мога да те виня, ако си падаш по нея.
— Тя не… Не мисля, че го вижда. Все едно да сваляш нечия малка сестричка. От Венера.
— На мен ми изглежда достатъчно пораснала, но ти си знаеш. Какво ще кажеш да се поразходим около горичката? Да видим дали не трябва да укрепим още нещо.
— Добра идея.
Докато те се хранеха под звездите, Андре Малмон нагласяше официалната си вратовръзка. Очакваше вечерта да е отегчителна, но дългът го зовеше. Рядко откликваше и вече съжаляваше, че го прави.
И все пак това скучно благотворително събитие имаше потенциал за осъществяване на нови контакти. А те никога не са скучни. Той искаше нещо ново, вълнуващо.
Напоследък много малко неща го вълнуваха.
Та какво ли не бе правил вече? Какво ли не бе видял? Какво ли не би могъл да има само като щракне с пръсти?
Последните му две приключения – никога не ги наричаше „работа”, макар да вземаше безбожни суми за услугите си – не бяха особено забавни. Почти никакво предизвикателство.
Жената, с която се виждаше в момента, беше започнала да го дразни със самото си съществуване, също и курвата, която използваше за по-изобретателните игрички. Много скоро щеше да се отърве и от двете.
Разбира се, не му липсваха предложения, но никое не му грабваше вниманието. Убийство? Фасулска работа, ала той вече не убиваше за пари. Освен ако убийството не му доставяше удоволствие.
Кражба? Понякога беше интригуващо, но вече не му се крадеше за други. По-скоро би крал за себе си, но в момента не се сещаше за нищо, което да си струва усилието.
Отвличане, промиване на мозъци, осакатяване. Каква скука!
Разбира се, имаше го и предложението за петдесет милиона за еднорог или рога му.
Уви, парите не могат да ти купят здрав разум.
Ако се отегчеше достатъчно, можеше да отдели време и усилия да поръча фалшив рог. Но с това възможностите се изчерпваха.
Той прокара ръка през златисторусата си коса. Съвършени вълни около красиво лице с изваяна уста, тънък нос и измамно кротки сини очи.
Може би ще убие Магда – сегашната сиamorе. Не курвата, не си струва да убиваш курва. А Магда, наследницата с кралска кръв във вените. Магда, красивата и кротката.
Би могъл да инсценира убийство (или осакатяване), да добави малко окултни елементи и сексуална перверзия. Какъв скандал!
От това може и да живне.
Намръщи се, когато на вратата се почука. Обърна се, щом тя се отвори.
— Съжалявам, че ви безпокоя, господин Малмон.
— Ще ти покажа аз какво е съжаление! – Гласът му, хладен и английски, изплющя като камшик. – Изрично ти казах да не ме безпокоиш.
— Да, сър. Но тук има една жена, която иска да говори с вас.
Той пристъпи напред.
— Какво според теб означава „не ме безпокой”, Найджъл?
— Тя чака в дневната.
Найджъл издържа стоически и дискретно му подаде визитна картичка. Ядосан, Малмон понечи да я перне, но го възпря погледът в очите на иконома му.
Празен. Като мъртъв. Найджъл просто стоеше и гледаше невиждащо, протегнал картичката към него.
Малмон я грабна, на лъскавото черно правоъгълниче с тлъст червен шрифт бе изписано само едно име:
Нереза
— Какво иска?
— Да говори с вас, сър.
— Минала е през портала, покрай Люсиен и теб?
— Да, сър. Да сервирам ли закуски?
— Разкарай се с проклетите си закуски, Найджъл! Върви се обеси!
И като подмина грубо иконома, Малмон пое надолу по стълбите към приемната си.
Със сигурност бе ядосан. Но и любопитен. От дни не беше изпитвал любопитство.
Провери деринджъра* в десния си ръкав. Никъде не ходеше, дори и у дома, невъоръжен. Помисли си, че и Люсиен бе също толкова безполезен, колкото и Найджъл, и влезе в приемната.
[* Малък двуцевен еднозаряден пистолет. – Б.пр.]