Жената се обърна. Усмихна се.
Беше видение. Не би могла да се нарече красива, но го заслепи. Черната й коса се спускаше на букли по раменете и изглеждаше още по-впечатляваща заради бялата нишка, която я прорязваше.
Черни бяха и очите й, черни, големи и хипнотизиращи на фона на бледата бяла кожа. Устни – червени като кръв, извити многозначително.
Облеклото й също бе черно, роклята подчертаваше стройната й фигура и царствената й осанка.
— Мосю Малмон. – Тя пристъпи към него. Вървеше съвсем безшумно, а гласът й, с екзотична нотка, накара сърцето му да подскочи.–Jem'appelleNerezza. *
[* Казвам се Нереза (фр.). – Б.ред.]
— Мадмоазел. – Той пое подадената ръка, допря устни до кокалчетата й и изпита непознат досега трепет.
— Да говорим на английски. Все пак сме в Англия.
— Както желаете. Моля, седнете, мадмоазел.
— Нереза, ако обичате. – Шумолейки леко с полите си, тя седна. – Двамата с вас ще станем добри приятели.
— Така ли? – Той се мъчеше да говори самоуверено, но сърцето му препускаше, кръвта му бушуваше. – Тогава нека започнем приятелството си с питие.
— Разбира се.
Той отиде до бара и наля уиски за двамата. Ще поеме контрола, помисли си, като не я попита каква напитка предпочита.
Върна се, седна срещу нея. Чукнаха се.
— И какво ви води при мен, Нереза?
— Вашата репутация, разбира се. Вие сте мъжът, който ми трябва, Андре. – Тя отпи, без да сваля очи от него. – Вие сте човекът, от когото се нуждая. А за нуждите ми, когато бъдат задоволени, мога да ви предложа повече, отколкото сте имали някога. Отколкото сте мечтали да имате.
— Имам много, но мечтая за още.
— Ако е пари, притежавам достатъчно. Но има неща, които струват повече от злато и сребро.
— Например?
— Ще говорим и за това, но тази вечер ще си приказваме за звезди. Какво знаете за Трите звезди?
— Мит. Три звезди – огнена, водна и ледена, създадени от три богини, за да почетат млада кралица. И прокълнати от друга богиня.
Устните й се извиха в усмивка, достатъчно остра да разреже кост.
— Какво мислите за митовете?
— Че много от тях са изненадващо реални.
— Както са реални и тези звезди, уверявам ви. Искам ги. Вие ще ги намерите и ще ми ги донесете.
Очите й бяха бездънни, притегляха го в мрака си. Но гордостта му не му позволяваше да се предаде.
— Нима?
— Да. На пътя ви стоят шестима.
— Никой не стои на пътя ми дълго.
— Така разбрах и аз, иначе нямаше да си хабя времето, както и вашето. Ако приемете предизвикателството, ако поискате да узнаете какво ще ви дам в замяна, елате на адреса, изписан на картичката ми, утре в полунощ.
— На картичката няма адрес.
Тя се усмихна, надигна се.
— Елате и ще научите съдбата си. До утре.
Излезе плавно от стаята, преди той да се сети да се изправи. Но когато отиде до вратата, тя си беше отишла. Сякаш се бе стопила.
Малмон извади картичката от джоба си и видя, че е сбъркал.
На нея ясно бе изписан адрес.
Очарован, озадачен и леко изнервен, той натисна интеркома.
— Люсиен!
— Сър?
— Къде отиде тя?
— Извинете, кой къде е отишъл?
— Жената, жената в черно, идиот такъв! Кой друг? Защо си я пуснал без разрешение?
— Сър, тази вечер никой не е идвал в къщата. Не съм пускал никого.
Бесен, Малмон се отдалечи от интеркома, извика Найджъл. Гневът му нарастваше, затова се втурна надолу, към апартамента на иконома.
Когато видя Найджъл да виси от полилея в хола си, спря като закован.
И се засмя.
Вече не беше отегчен.
Със зората дойдоха меката, потрепваща светлина и диамантените капки на росата.
Със зората дойде и калистениката.
Аника обичаше калистениката. Упражненията наподобяваха танц, а пъшкането, сумтенето и задъхването – особено тези на Саша – винаги я разсмиваха.
Сойер нарече Дойл „проклет сержант” и това също я накара да се засмее. Тя вече знаеше, че „проклет” е ругатня, използвана доста по време на калистениката. Но единствените сержанти, които познаваше, бяха малките раирани рибки, които обичаха да плуват в рифа.
Сравняването на едрия, красив Дойл с малка рибка, свряна в коралите, я накара да се засмее насред набиранията си.
— Кое е толкова смешно? – Запотена, с почервеняло от напъване лице, Саша се намръщи, докато се приготвяше да направи набиранията.
— Дойл е проклета риба сержант, така каза Сойер!
— Проклета… – Саша изгледа кръвнишки Дойл, който й правеше знаци да започва. – Ти си риба! – провикна се към него, после промърмори: – Помогни ми, господи!