Сойер я хвана за ръката. Магазините още не бяха отворени, но той имаше опит от пазаруването й в Корфу и знаеше, че тя може да хукне импулсивно към тях като териер след катеричка.
— Ще ти купя джелато на връщане.
— Благодаря ти.
— Но сега трябва да отидем право при лодката.
— Това сало – хем е голямо, хем е малко. О, там има зеленчуци и плодове! – Тя посочи една сергия. – Виж какви цветове и форми! Не ги познавам всичките. Стават ли за ядене?
— Да. Някои от тях. Други първо трябва да се сготвят.
Аника разглеждаше всичко, поглъщаше всичко. Според него това беше част от чара й. Прокарваше пръсти по стените на сградите, за да усети мазилката, и със сигурност щеше да изтича след една котка, ако той не я беше уловил здраво. Но успя да я отклони, за да не изостават от другите, докато минаваха край хора, седнали на маси пред кафенетата със своите кексчета и силно кафе, покрай скупчените колоритни къщи и хотелите с тенти и чадъри, след което се насочиха към лодките и пристанището.
— Ето там. – Райли посочи една лодка, много подобна на онази, която бяха използвали в Корфу.
„Надуваема с…” Аника зарови в главата си за името, но накрая се сети. „Твърдо стъклопластово дъно.”
Райли кимна към мършав мъж с много зъби, който вървеше към тях. Изобилието от зъби, оголени в широка усмивка, напомни на Аника за акулите.
— Намерих тази.
Райли избърза напред, поведе оживен разговор на италиански. Аника знаеше част от думите и някои от тях бяха груби.
Саша извади скицника си и започна да рисува пейзажа край пристанището – опънатите тенти, масите, сградите, къщите, скупчени по високите хълмове.
— Той иска повече пари – обясни им Дойл. – Тя му казва по различни начини да върви на майната си.
Очевидно уверен, че Райли ще спечели битката, Дойл скочи в лодката.
— Тя спомена… – Аника затърси думите. – …задните му части.
Сойер се засмя и я затегли към лодката.
— Просто го нарече „задник”. Това е обида.
— „Задникът” дава обещания, а после не ги спазва.
— Освен другите си недостатъци.
Райли се върна, а мършавият мъж вече не си показваше толкова много зъбите.
— Фабио, запознай се с моя отбор. Отборе, това е Фабио. Клубът по гмуркане е ей там. Фабио любезно се съгласи да ми помогне с екипировката, но може да ни потрябва помощ.
— Аз ще дойда с вас.Come va*,Фабио?
[*Как си? (ит.). – Б.пр.]
Фабио показа изобилието си от зъби на Сойер.
—Bene.
— Ще отида с тях. – Бран целуна Саша по челото, отдалечи се със Сойер.
Не се бавиха много. Докараха на количка кислородните бутилки и неопреновите костюми, оборудването, необходимо на човеците за оцеляване под водата. Също и охладител, пълен с лед и вода, и дори любимите й плодови сокове, както и кока-кола – тя харесваше и нея.
Докато товареха нещата и ги обезопасяваха, имаше много приказки на италиански, но вече без грубите думи.
И накрая – най-накрая – всички бяха на борда, а мършавият Фабио отвърза въжетата, които ги придържаха към пристанището.
Райли потупа периферията на шапката си с два пръста.
—Ciao,Фабио. Копеле… – промърмори под нос.
— „Копеле” същото ли е като „задник”? – попита Аника.
Райли смъкна леко слънчевите си очила и жълтеникавите й очи се засмяха насреща й. – Копелето е много голям задник. Приятелката ми Ана-Мария, която не е нито едното, нито другото, казва, че можем да оставяме лодката на кея на водолазния клуб. Така по-лесно ще товарим и разтоварваме.
Райли отиде напред към онова, което наричаха рубка, където Дойл разглеждаше копчетата.
— Разбрахме се аз да карам днес, нали?
— Просто ни откарай по-далеч от това копеле.
Но той се отмести, отстъпи й кормилото.
Заплъзгаха се по водата почти толкова добре, колкото ако бяха вътре в нея. Дойл излезе от рубката и отиде при оборудването.
— Аз нямам нужда от кислородна бутилка – напомни му Аника.
— По-добре използвай същото оборудване като нас.
— Може да попаднем на други водолази – обясни Сойер.
— Хората ще забележат, че се гмуркаш без бутилка.
— Значи, просто да се преструвам?
— Точно така.
— Мога да го направя.
— Ще плуваме заедно – напомни им Бран, докато Аника се събличаше, за да остане по бански, а Сойер се опитваше да не гледа как го прави. – Макар да е малко вероятно Нереза да ни намери толкова бързо, не бива да рискуваме. Никой да не се отделя от групата. – Той хвърли бърз поглед към Саша.
— Не чувствам нищо. Но нека всички ме държат под око – в случай че получа видение под водата.
— Аз ще те наблюдавам – обеща й Аника.