— Откажи ми и никога повече няма да видиш тези чудеса. Или приеми предложението ми и избери възнаграждението си. Богатство? Власт? Вечен живот?
— Живот! Дай ми безсмъртие!
— Дай ми звездите и е твое.
Огънят утихна и отново се превърна в светлина от свещи. Тя седна. Подаде му лист хартия и сребърно перо.
— Договор между нас двамата.
Ръцете му трепереха от страх и възбуда. Беше забравил какво е да се вълнуваш толкова. За да се успокои, пресуши виното в чашата и пое перото.
— Написан е на латински.
— Да. Мъртъв език за безсмъртие.
Малмон можеше да чете на латински, както и на гръцки, арабски, арамейски. Но сърцето му биеше силно, докато превеждаше. Нуждаеше се от още време. Още една нощ да помисли, да успокои нервите си.
Тя стана, прокара ръце по тялото си и роклята й се свлече, оставяйки я гола, великолепна.
Похотта надви над нервите.
— Щом го подпишеш, ще го подпечатаме. Отдавна не съм имала мъж в леглото си. Мъж, който си заслужава.
Той можеше да обладае богиня, да получи безсмъртие, да притежава всичко, което бе видял в стъкленото кълбо.
Надраска името си, тя написа своето. Той видя как имената кървят и прогарят пергамента.
После тя го улови за ръката.
— Ела с мен – ще бъдем заедно, докато дойде светлината.
Нереза го изцеди докрай с ненаситен глад, който той едва успя да задоволи. Тъй като го хареса в леглото, тя реши, че ще го използва отново.
Когато той заспа, тя се усмихна в тъмното.
Мъжете от всички светове, от всякаква порода, от всякакъв вид за нея бяха семпли създания. Може и да бяха по-бързи и кръвожадни, когато ставаше дума за битки и насилие, но жените си оставаха по-предпазливи и по-умни.
Освен това мъжът винаги щеше да е подвластен на секса. На предложението за секс, на акта, на нуждата от него.
Тя трябваше само да предложи това на Малмон, когато се поколеба, и той бе подписал договора със собствената си кръв. Сега тази кръв го изгаряше и обвързваше.
Сега той й принадлежеше. А щом й помогнеше да вземе звездите, щом тя му дадеше избраното от него безсмъртие, той щеше да й принадлежи – ако не й омръзнеше – вечно.
Аника не успя да заспи, затова слезе безшумно долу. Видя светлина под вратата на стаята, в която спеше Сойер, и закопня да влезе. Да поседи и да поговори с него или – още по-добре – да полежи в леглото с него, кротка и топла.
Но знаеше, че когато вратите са затворени, хората обикновено искат да са сами.
Излезе в градината и се загледа в цветята, в стръмния път, по който пеещата жена беше бутала количката с бебето си, премести поглед към морето.
Тук-там по склона и в подножието му проблясваха светлини. Тя чу съвсем слаба музика и се зачуди дали някой не танцува на нея.
Над главата й, над индиговото море, луната изтъняваше все повече. Когато Аника беше малка, майка й бе разказвала как небесните феи се хранят с лунна светлина, докато се заситят, а после я издишват. Затова луната се променя.
Хубава история, помисли си тя сега, измислена да премахва детските страхове. Помисли и за семейството си дали спяха? Знаеше, че се гордееха, когато тя бе избрана да търси звездите. Вярваха в нея, надяваха се да успее.
Затова тя не можеше, нямаше да ги разочарова.
Майка й щеше да разбере мечтите й, копнежа й, любовта й и щеше да й предложи успокоение, когато се прибере у дома. Но тя нямаше да плаче дълго, обеща си Аника. Щеше да е направила каквото се очаква от нея – да намери и върне Трите звезди на Стъкления остров. И щеше да е прекарала вълшебни мигове с приятелите си, които бяха семейството й в този свят.
Щеше да има спомени с тях, със Сойер, който беше и щеше да си остане единствената й любов.
Но тя можеше да си пожелае нещо – когато желанията не вредят никому, те не са грешни. Затова избра най-ярката звезда и си намисли едно: преди да изпълни дълга си, преди да се завърне у дома завинаги, да е познала любовта на Сойер и той да е познал нейната. А любовта щеше да донесе радост и на двамата.
Желанието се настани кротко в сърцето й и го успокои. И тогава Аника чу въздишките. Идваха някъде отдалеч, като музика. Като дихание във въздуха, но въпреки това накараха кожата й да настръхне.
Тя пристъпи напред, сякаш да се доближи до този шепот. И чу нещо друго.
Стъпки, шумолене в сенките. Обърна се рязко към звука, приготви се за бой.
— Спокойно, красавице. Аз съм, Дойл.
— О! – Тя се изправи, тъй като бе приклекнала, и отпусна юмруци. – Мислех, че спиш.
— Последна обиколка на района.
Преди той да излезе на светло, Аника чу острия звук от плъзгането на меча в ножницата му.