— Не можеш да заспиш? – попита той, докато се изкачваше по стълбите към нея.
— Не още. Чу ли въздишките?
— Не. – Очите му бяха остри като меча му. – Кога?
— Ей сега, преди малко. Като шумолене на листа, но не беше това. Не беше. Идваше от водата и… не знам.
— Всяко нещо има скрит смисъл. – Той постави ръка на рамото й. – Обзалагам се, че пак ще ги чуеш.
Вдигна поглед, когато горе се отвори врата. Аника също погледна, щом чу гласове – на Саша и Бран.
— Просто имам нужда от малко въздух.
Загрижена, Аника излезе напред и видя Саша, която се бе облегнала на парапета на терасата. Бран бе поставил ръце на раменете й.
— Саша? Зле ли ти е?
— Не. Не ми е зле.
— Сънува – обясни Бран. – Тежък сън. Трябва да го разкаже на всички. По-добре събудете и останалите. Ще слезем при вас, щом тя се поуспокои.
— Ще извикам Сойер.
Аника изтича в къщата право към вратата на спалнята му. В бързината забрави да почука и просто нахлу в стаята.
Той седеше в леглото с кръстосани крака, разтворени пред него карти и книги и компас в ръката.
— Какво има? – С бързо движение се претърколи от леглото, грабна пистолета от масата. – Нереза!
— Не, не. Саша. Имала е сън. Бран казва, че трябва да ни го разкаже.
— Божичко! – Той потърка лицето си със свободната ръка и остави бавно оръжието. – Ясно.
— Ти плуваше ли? Мога да плувам с теб.
— Да плувам? Не, работих върху нещо.
— Защо си по бански?
Той погледна към боксерките си, смути се абсурдно много.
— Това не е… това е нещо друго. Дай ми минутка и ще сляза. Ъъъ, помниш ли как се прави чай?
— Слънчев чай? Но сега е нощ.
— Не, горещ чай.
— Да! С вряла вода от чайника.
— Защо не отидеш да направиш чай? На Саша ще й дойде добре.
— Веднага ще го приготвя.
Тя излезе забързано, оставяйки вратата отворена. Той я затвори, въздъхна дълбоко. Първо му бе изкарала ума, като се втурна така и го накара да си помисли, че ги е нападнала Нереза със своите цербери. После сърцето му бе слязло в петите заради начина, по който стоеше пред него в това прозирно бяло нещо.
Трябваше да й каже да се преоблече, помисли си, докато нахлузваше джинсите си. Ала знаеше, че каквото и да носи Аника, колкото и да е дебело, то няма да премахне вълнението, което тя предизвикваше у него.
Вече е твърде късно, реши той, облече риза и отиде да се увери, че тя няма да подпали къщата, докато приготвя чая.
Тя обаче се справяше добре, а Дойл се бе облегнал на масата и я наблюдаваше.
Начинът, по който Дойл я наблюдаваше, го подразни.
Раздразнен бе и че го откъсват от работата му тъкмо когато беше решил да спре и да поспи. Сега пак щяха да провеждат племенен съвет, а Аника щеше да се разхожда наоколо в това бяло нещо, подчертаващо всяка линия и извивка на тялото й.
След малко се появи Райли, която изглеждаше няколко степени по-раздразнена от него. Странно, но по някаква причина това му помогна да се успокои.
— Тъкмо се бях унесла и Черния рицар идва и чука на вратата ми. Къде е кафето?
— Приготвям чай – бодро я осведоми Аника.
— Чаят е за болни от грип! За среднощна оперативка ни трябва кафе или пиячка.
— И аз ще пия кафе – присъедини се Дойл.
— Значи, никой от вас не иска да спи, когато свършим?
Райли хвърли бърз поглед на Сойер, докато вземаше две порцеланови чаши.
— Кафето не ти е виновно, че не можеш да спиш.
Раздразнението й изчезна, когато Саша и Бран влязоха в кухнята.
— Здравей. Добре ли си?
— Да, да. Съжалявам, че ви вдигам от леглата, но аз… ние мислим, че е важно.
— Само Райли спеше. – Аника внимателно изля врящата вода в чайника. – Сойер работеше, а Дойл и аз бяхме навън.
— Ти и Дойл. И какво правехте? – поиска да знае Сойер, преди да успее да се спре.
— Разговаряхме – отвърна нехайно Дойл и издърпа един стол от масата. – Трябва да седнеш – подкани Саша.
— Да, благодаря. Беше изтощително.
— Ако пак си сънувала как се гмуркаш без кислородна бутилка, ще взема да те вържа. – Райли постави шумно чаша пред Дойл, седна със своята.
— Не, не е това.
Аника донесе чаши, чайника и малката цедка за листата.
— Трябва да постои още малко. Да се… натисне.
— Накисне – помогна й Сойер.
— Да се накисне. После ще ви налея.
— Благодаря ти, Аника. Така. – Саша си пое дъх. – Имаше стая, осветена от свещи, стотици свещи. Мебелите бяха старинни, луксозни и европейски. Освен стола. Стола на Нереза – който прилича на трон и в който я видях да седи в пещерата.
— Но не е било в пещерата – подкани я нетърпеливо Райли.
— Не. Не, сигурна съм, че не беше. Имаше прозорци с изящни орнаменти, през тях видях нещо като градина, по-голямата й част беше в сянка. Дървета. Нереза седеше в стола, а една странна черна птица бе кацнала на страничната облегалка. Не като онези, които ни нападнаха. По-малка, но в нея имаше нещо смъртоносно. Очите й бяха като на гущер. Имаше и един мъж – той беше смъртен. Около четирийсетгодишен. Привлекателен, в тъмен костюм.