Не й харесваше да вижда как Дойл поваля Саша на земята или Райли рита силно Бран в корема. Приятелите й размахваха ножове един срещу друг и макар Бран да ги бе направил безопасни, я болеше да гледа как ги използват.
За да избегне подобни сблъсъци, тя танцуваше, премяташе се, отскачаше, вместо да атакува. Когато не можеше да ги избегне, не бързаше да напада, боеше се да не нарани хората, които обича.
— Хайде, Аника! Можеш и по-бързо! – Леко разкрачен, за по-голяма стабилност, Дойл потупа с юмрук стегнатите си гърди. – Хайде, нападни ме, не ме жали!
Надявайки се да се представи добре, тя се засили, направи кълбо напред, понечи да се преметне, но той я сграбчи за ходилото, използва инерцията й и я бутна назад. Тя едва успя да се закрепи и да се приземи на краката си.
— Хей, по-полека! – Сойер прекъсна рязко спаринга с Райли и получи удар в корема за загрижеността си. – Хей, и ти също!
— Любовно потупване – ухили се Райли.
— Добре че не сме влюбени. – Той пристъпи към Дойл. – Не я пришпорвай толкова.
— Тя не се старае, там е проблемът. Правиш го нарочно, красавице. Факт.
Аника вдигна ръце и го загледа умолително.
— Не мога да наранявам приятелите си.
— Твоята неподготвеност е тази, която ще нарани приятелите ти. Ела тук – промърмори той на Сойер. Ловко му приложи хватка, опря нож в гърлото му. – Как ще ми попречиш да не го убия?
— Ножът не може да го нарани. Бран го е направил безопасен.
— Получи си го, приятел!
Дойл не се впечатли. Изсумтя и запрати ножа в тревата. Миг по-късно държеше Сойер в смъртоносна хватка.
— Хей!
— Нека й покажем.
— Да й покажем… по дяволите! – едва успя да произнесе Сойер през стиснатия си гръклян.
— Ами ако просто му счупя врата? – Мускулите в ръцете на Дойл се надиплиха, докато увеличаваше натиска. – Точната хватка, точния натиск и готово! Бързо и безшумно. Какво ще направиш по въпроса?
— Ти няма да го нараниш.
— Необходим е още съвсем лек натиск.
Когато Сойер започна да се гърчи и извива, очите на Аника се разшириха.
— Престани!
— Накарай ме. Спри ме! Той може да умре всеки момент.
— Казах да спреш! – Като вдигна юмрук, Аника изстреля светлина, удари ръката на Дойл, която стискаше Сойер за гърлото. Хвърли се напред миг преди Дойл да пусне Сойер.
Сойер се закашля няколко пъти, преви се одве и опря ръце на бедрата.
— Светлината не те нарани, защото не си зъл.
— Но я усетих – отвърна Дойл. – А ако бях от лошите, сега щях да съм извън строя. Ето, така се действа. Добре ли си, хлапе?
Сойер преглътна с мъка, поклати глава утвърдително. После се изправи и заби лакът в стомаха на Дойл.
Сега Дойл беше този, който едва си пое въздух.
— Добър удар.
— Заслужи си го, старче.
— Нараняваме се един друг. – Когато в очите на Аника се появиха сълзи, Дойл отстъпи.
— Целият е твой.
— Добре, не плачи. – Сойер обви с ръка раменете на Аника. – Хайде да се поразходим.
— Дойл те нарани. Ти нарани Дойл.
— Няма как да не се нараняваме един друг. Някоя друга цицина, синина и малко наранена мъжка гордост. Виж, Ани, нападателите ни ще имат истински ножове и няма да удрят наужким. Може дори да са по-лоши от предишните, защото ще са хора. Те могат да мислят, да кроят планове, а не само да действат. Те ще ме убият – не съм им необходим. Нямам стойност.
— Не, не, ти…
— За тях имам предвид. Сигурно ще убият и Саша. И Бран, ако успеят да го надвият. Ще задържат теб, Дойл и Райли. Но онова, което ще ви сторят, е много по-лошо.
Тя спря и се обърна, взря се въпросително в очите му.
— Ще те убият?
— Ще се опитат.
— И Саша?
— Вероятностите са две – убийство или плен, а в нашия случай едното е равносилно на другото. Трябва да оцелеем.
— Това е наш дълг.
— Точно така. И трябва да се пазим един друг. Това е повече от дълг. Не се сърдя на Дойл, че ме насини. Той е строг, но е прав.
— Искаш ли да убиваш хора? Да отнемаш живота им?
— Разбира се, че не. Но за да спася теб, нас, себе си, звездите? Няма да се поколебая.
— Тогава ще те наранявам.
Той се засмя, обгърна лицето й с ръце и притисна устни към челото й.
Тя просто изтече към него, стопи се в него, обви го с уханието си – едновременно сладко и загадъчно. Той трябваше само да се отмести малко, да промени съвсем леко ъгъла на главата си и устата му щеше да срещне нейната.
И това отместване, тази промяна в ъгъла щеше да промени всичко.
— Добре тогава. – Той я погали бързо по ръцете, отстъпи назад. Избягваше да гледа в тези мечтателни морскосини очи. – Да видим дали ще успееш да ме нараниш, преди Дойл да обяви, че е време за закуска.