— Да. Ние сме от водата и въздуха. Нуждаем се от известно време и на двете места, за да сме щастливи. Човеците могат да имат сушата, въздуха, водата. В миналото някои от нас са им завиждали и са примамвали мъжете от корабите на скалите или дълбоко под водата, за да ги удавят. Това е срамно. Положили сме клетва никога да не навреждаме на народа си или на хората от сушата.
— Като глутницата на Райли.
— Да. – Тя вдигна лице към луната и звездите. – Имам един въпрос.
— Слушам те.
— Защо не искаш да ме целунеш?
— Какво?
— Днес ме целуна тук. – Тя докосна с пръст челото си. – Но това не се брои. Разрешено ми е да те питам защо не искаш да ме целунеш.
— Ние сме от един отбор.
— Бран и Саша са от един отбор. Не мисля, че това е причината.
— Това е част от отговора – настоя той. – Виж, ти не знаеш как да… Ти си отскоро в нашия свят. Все още се учиш.
Аника вирна брадичка и изправи рязко рамене.
— Знам как да се целувам! Ти да не би да си спрял да се учиш? Според мен трябва да се учим постоянно.
— Така е, права си. Напълно. Но имаме сериозна работа и… приоритети. Както каза веднъж Саша, ти си много чиста душа и аз не искам… ами не искам да развалям нещата.
— Това не са истински отговори. Май те накарах да се почувстваш неловко – каза тя сухо. – Извинявай ме…Съжалявам.Беше много мило да ме пренесеш до морето. Време е да се връщаме.
— Не, не, почакай! Не искам да наранявам чувствата ти!
— Но го правиш, като не ми даваш верни отговори.
Чувствайки се безсилен, той прокара пръсти през косата си. Какво би трябвало да каже на наранена и ядосана русалка?
— Опитвам се да ти дам верните отговори. И наистина се опитвам да не нараня чувствата ти. Не очаквах този въпрос.
— И затова не можа да измислиш по-добри отговори, които да не са истинските?
Понякога тя проявяваше голяма проницателност.
— Не точно. Не че не искам да те целуна, просто…
— Как да разбирам това? – попита тя остро, поглеждайки го с гневните си зелени очи. – „Не че не искам” означава ли, че искаш?
— Не. Може би. Да. По дяволите!
Той я улови за раменете, успя да се овладее достатъчно, за да докосне съвсем леко устните й със своите.
Бурята в очите й утихна, докато кимаше:
— Искаш да ме целунеш като брата на моя баща. Това е отговор. Благодаря ти. Трябва да вървим.
Преди да успее да се плъзне от скалата, той обгърна по-плътно раменете й.
— Това е отговор. Но не е истината.
— Не можеш да ми кажеш истината? – По лицето й се изписа смущение, докато слагаше ръка върху сърцето му.
— Положил си клетва? Никога не бих те молила да нарушиш клетва!
— Не, не е клетва. Грешка, може би е грешка. – „Сега да те видя”, помисли си той. – Или може би това е грешка. По-добре да разберем, и двамата.
Ръцете му се плъзнаха от раменете й и обхванаха лицето й. Тя си пое дълбоко дъх, задържа го, сърцето й заби учестено, докато той я гледаше в очите.
Продължи да я гледа в очите, докато устните му докосваха нейните – леко, както преди. Не, не както преди. Бяха нежни, толкова нежни – като пеперуда върху цвят.
Тя се зачуди дали цветчето изпитва същото вълнение, същия копнеж.
После устните му се притиснаха по-плътно в нейните. И световете се разтвориха.
Тя въздъхна. Очите й се притвориха, докато той я въвеждаше бавно и нежно в тези светове. Светове на сладко удоволствие, на нови вкусове, на мълчаливи чудеса.
Устните й се разтвориха, откликнаха на неговите. Беше като потъване – все по-дълбоко и по-дълбоко в нещо топло и прекрасно.
Той бе предчувствал, знаел беше, че ще е погубен, ако направи тази стъпка. Вече никакъв компас не бе в състояние да го върне на безопасно място. Тя му се отдаде напълно, ръката й се притискаше към сърцето му, сякаш искаше да го обгърне, езикът й се плъзгаше в устата му, сякаш бе създаден да го целува.
Уханието на морето и нейното ухание се смесваха, омайваха го. И винаги щеше да е така. Плискането на вълните в скалите – това вечно единение – и звукът на въздишките й се сливаха в едно. Омагьосваха го и винаги щеше да е така.
Всичко добро, правилно и достойно да се бориш за него се побраха в тази единствена целувка. Но той искаше още.
Ала изведнъж си спомни онова, което не биваше да забравя никога. Честта. И се отдръпна.
— Аника… – Задържа ръцете си върху лицето й, защото, о, божичко, колко им се искаше да се плъзнат надолу! Докато се мъчеше да каже правилните думи и да постъпи почтено, тя се усмихна. И светлината на усмивката й го заслепи.
— Сега и аз мога да те целуна.
— Току-що го направи.
— Не, не първа. Преди не можех, но сега…
Ръцете й го прегърнаха силно. Устните й се впиха в неговите със страстта на изследовател. Мисълта за почтеност излетя от главата му.