— Повече те харесвах, когато си мълчеше.
— Не те виня. – Докато минаваше край него, за да влезе в къщата, Дойл го потупа приятелски по ръката.
Сойер обаче реши да остане навън още няколко минути, макар и мокър.
Поне не беше дежурен по кухня, а предвид изкачването, което им предстоеше, нямаше да има и калистеника. Успя да поспи час, наваксвайки пропуснатото през нощта, като се опитваше да не сънува голата Аника.
Реши, че кафето ще компенсира останалото.
В кухнята Бран приготвяше единствения си специалитет – запържени зеленчуци. Тъй като Сойер не се оплакваше, измърмори поздрав, взе си чаша за кафето.
— След десет минути съм готов – осведоми го Бран. – Дойл иска да потегляме веднага щом опразним чиниите.
— Аз съм готов. – Буквално, тъй като бе прекарал част от неспокойната нощ в подреждане на раницата си. – Имаш ли нужда от помощ?
— Всичко е под контрол.
— Тогава ще изнеса това.
Той пристъпи навън и видя Аника в панталон с много джобове, боти и шарена тениска, която бе поискала, защото цветовете й напомняха дъгата. Тананикаше си тихо, докато подреждаше масата. Пирамида от чаши за сок с плитчици от малки цветчета и детелина, които преливаха от тях и падаха в езерце в основата.
А там стояха фигурки, или поне му заприличаха на такива, които бе направила от клечки за зъби, листа и още детелина.
Когато той тръгна към нея, Аника вдигна глава.
— Добро утро! – Тя изтича към него и скочи в обятията му. Целувката й беше светла като майска утрин и тъмна като късна доба.
— Леле! – Райли излезе със своето кафе. – Какво съм пропуснала?
— Сойер ме целуна!
— Ясно. Поздравления. Бавно и сигурно, така се печели, а, готин? – обърна се към Сойер.
В момента той не се чувстваше бавен и сигурен, затова седна. Естествено, каза си. Просто трябва да се държи естествено.
— Цветопад? – попита шеговито.
— Да! И всички празнуваме. Виж – огледалцето, върху което пада, е Стъкления остров. Можем да изкараме един чудесен ден, след като намерим звездите и ги върнем.
— Ще ми дойде добре – отбеляза Райли.
— Такъв ще бъде! Исках да направя градина, но нямаме време.
— Цветопадът е градина сам по себе си.
Доволна от коментара на Сойер, Аника вдигна лице към слънцето.
— Може би и днешният ден ще е чудесен.
Ако под чудесен ден се разбираше трудно изкачване с обилно потене, значи и този беше такъв.
— Финикийските стъпала. – Докато Саша ги обхващаше с поглед, Райли се ухили. – Казват се така, защото преди се е смятало, че са построени от финикийците. Сега знаем, че са наследство от древните гърци. И – продължи тя, когато поеха по тях, – някога са били единственият достъп до Анакапри. Спомнете си това, преди да започнете да пъшкате и охкате, защото мускулите ви болят. Жените, които трябвало да слизат по тези близо хиляда стъпала за вода, после я носели в делви на главите си по целия път догоре.
— Хиляда ли каза? – попита кисело Саша.
— Деветстотин двайсет и едно, ако трябва да сме точни.
— Понякога ми се иска да не знаеш толкова много!
— Но е красиво. – Като се оглеждаше наоколо, Аника буквално танцуваше нагоре по стъпалата. – Всички тези цветя и зеленината!
— А и изкачването е по-лесно от слизането – отбеляза Райли.
— Едва не изгубихме двама души при едно срутване миналия път, когато катерех тези стъпала – припомни си Дойл.
— Затова са мрежите сега.
Продължиха да се изкачват покрай къщи и поляни с диви цветя и жълтуга. Подминаха кестенови дървета и миниатюрно лозе с все още зелено грозде.
Когато стигнаха върха, Райли погледна часовника си.
— Трийсет и шест минути. Добро време.
— По-нататък няма стъпала. – Като каза това, Дойл продължи, а Райли завъртя очи зад гърба му.
Слънцето напичаше безмилостно и дори подобието на пътека, което бе избрал Дойл, на места бе затрупано от камъни. Аника се катереше по тях или ги заобикаляше също толкова упорито, както и миниатюрните диви цветя, които си пробиваха път през пукнатините към слънцето.
Над главите им се носеха птици, от време на време някоя се стрелкаше край тях в пълна тишина. Гущери се припичаха на слънце или се шмугваха в своите цепнатини, когато нечия обувка стъпеше върху камъка.
Сойер разсеяно си помисли, че може да има и змии, а той определено не ги харесваше.
Но когато Аника възкликна рязко, мисълта му тутакси се върна към тях. Едната му ръка улови нейната, другата стисна пистолета.
— Какво има?
Тя посочи към висока скала и храстите, които се бяха вкопчили в нея. Ръката на Сойер върху пистолета се отпусна.