— Коза. Планинска коза.
— Коза. – Тя се загледа в козата и козата се загледа в нея. – Не прилича на сиренето. Ние ядохме от него. Козето сирене.
— Точно така. Правят сиренето от мляко. Козе мляко. Доят козите. – Той осъзна, че подхваща опасна тема. – Попитай Райли. Тя знае всичко. Ще ти обясни.
— Добре. – Аника продължи да се катери, пъргава като проклетата планинска коза, за да попита Райли.
— Умно се измъкна – от обяснението за бозките. – Бран се изкатери нагоре, обърна се и помогна на Саша.
— Иначе нямаше да знам откъде да започна.
— Аз бих започнала, като спра за десетина минути. – Саша обърса челото си и посочи напред. – Ей там има мижава сянка. Един бог знае кога ще се появи друга.
— Права си. Дойл! – След като извика, Бран направи знак на групата отпред. – Десет минути почивка под онази сянка. Бас държа, че нашият безсмъртен би могъл да марширува оттук чак до Неапол, ако имаше мост.
Седнаха на каменистата земя под сянката на надвисналия от скалите храсталак. Над главите им козата изблея присмехулно.
— Лесно й е на нея – промърмори Саша и отпи вода от бутилката си. – Май трите места, които сте маркирали за бомбите, няма да са достатъчно.
— Но е добро начало. – Бран я потупа по коляното.
— Страхотен изглед!
Саша се канеше да се намръщи при тези думи на Райли, но погледна надолу и успя само да въздъхне.
— Да, страхотен изглед, с удоволствие бих го нарисувала. Но до пещерата на Дойл има още километър.
— Каква пещера? – попита остро Дойл.
— Онази, която помниш от времето ти на войник. Онази, към която отиваме.
— Не съм споменавал никаква пещера.
Тя се взря в спокойните му, немигащи очи.
— Така е, не си споменавал. Но там ни водиш.
— Вече четеш мисли?
— Не, не. Аз просто… – Тя поклати глава, надигна се.
— Дайте ми минутка. – Изправи се, отиде до козята пътека, вгледа се на северозапад. – Виждам я. Не знам дали това, което виждам, е твоят спомен за пещерата, или нещо, което предстои. Не знам дали Нереза ще я използва, но тя не е в нея, не и сега. Прилепи, паяци, изпражнения в хладно и сухо място. Но Нереза не е там…
Саша се обърна на югозапад.
— Тя ще устрои двореца си в голямата планина. Онези, които се покатерят по нея, любуват се на изгледите и правят пикници, за нея са като мравки. Не означават нищо. Тя ще бъде там много скоро. Но още не е дошло времето, а и не е това мястото, където ще нанесе финалния удар. Оръжието й е готово, а нашето не е. Ние няма да я унищожим тук, но ще има унищожен живот.
Внезапно Саша хвана главата си с ръце.
— Тя ме усеща! Бран!
Той се втурна към нея, постави ръце на главата й,
— Блокирай я! Знаеш как да го направиш!
— Тя е впила нокти в мозъка ми! Много е силна!
— Както и ти, фейд! Погледни ме, погледни тук!
Очите й, изпълнени с болка, се повдигнаха към неговите.
— Заедно сме по-силни. Вземи енергия от мен!
Тя кимна, затегли от енергията му, потрепери веднъж, после отпусна глава върху рамото му.
— Тя дойде много неочаквано. Не бях подготвена.
— Но ти я блокира, и то бързо. С всеки изминал ден ставаш все по-добра и по-силна. – Бран я отведе обратно при сянката, после прокара ръце по бутилката й с вода, за да я охлади. – Саша се нуждае от почивка.
— Само докато главата ми се избистри.
— Пийни вода. – Аника отново побутна бутилката към нея. – Бран я охлади. А това… това е енергийно блокче. Но не са много вкусни.
— Не са, така е, но имам нужда от енергия.
— Ти говореше за Монте Соларо – заключи Райли.
— Щом казваш.
— В тази посока е, голяма планина. В Анакапри.
— Сега сме от страната на Анакапри – потвърди Дойл.
— Но сме на километри разстояние от Соларо.
— Малмон няма да разположи базата си там, нито своите наемници – каза Саша, вече поуспокоена. – Мястото е за нея. Тя ще се настани в него, вероятно ще извика Малмон, но твоята пещера… Може да я използва той. Надявам се да видя повече, когато стигнем до нея.
— Аз мога да ви пренеса там. – Сойер я потупа по коляното. – Изкачването е доста уморително.
— Не, няма нужда. Сигурно ми беше трудно, защото това се натрупваше, а и тя… опитвала се е да се добере до мен, а аз не знаех какво е. Вече съм добре.
— Ако си промениш решението, ще те пренеса дотам.
За да докаже, че може да се справи, Саша се изправи на крака.
— Още около километър, нали?
— Горе-долу – кимна Дойл. – Гледай да се справиш, русокоске, иначе утре сутринта ти удвоявам клековете.
— Майната ти! – Като метна отново раницата на гърба си, тя пое по каменистата пътека.
Аника избърза и тръгна редом с нея.
— Ние сме планински кози.
— Движиш се като тях. Много си пъргава.