— Дали са ми много добри крака. Ти си се родила с твоите, те също са много добри.
— Вече се сдобиха с мускули, каквито не са имали никога. Но точно сега крещят от болка.
— Трябва да пеем.
— Да пеем?
— За да не мислиш за болката. Чух го от хората в една лодка, когато бях малка, а и да пееш е забавно. „Приятел, ти си момче, което вдига много шум…”
— „Куин” – каза Саша с лек смях.
— Каква кралица?
— Не, „Куин” е групата, която пее това. Името на групата.
— Но гласовете, които чух, не бяха женски, а мъжки.
— Трудно е да ти обясня. Както и да е, това е класически рок, но не знам целия текст.
— Аз го знам. – Когато Райли изпя следващия ред, Аника се засмя и запя с нея.
— Фреди Меркюри щеше да се гордее с вас – обади се Сойер, щом запяха и трите.
— Нашата русалка е права. Неслучайно войниците пеят по време на дълъг поход. – Дойл погледна Бран. – Саша ще се справи.
— О, изобщо не се съмнявам. – От думите му бликаха гордост и любов. – Волята й е силна и ще продължи, въпреки че краката й са уморени. Има повече кураж от всички нас, взети заедно, като се има предвид, че се боеше повече и знаеше по-малко.
— Сега знае повече, защото се е насочила право към пещерата, която избрах.
— Остави я да върви напред, да видим къде ще ни отведе.
— Не възразявам да съм в ариергарда – обади се Сойер.
— Пеенето не е единственият начин да се разсееш по време на поход.
— Факт е, че дупетата им са радост за окото – засмя се Бран.
— Но е опасно да ги гледаш – отбеляза Дойл. – Ако избера дупето на русокоската, рискувам светкавица от теб. А ако се спра на дупето на морската нимфа, ще ми се нахвърли Сойер.
— Има и още едно – изтъкна Бран.
— Вълчицата? – Дойл сви рамене. – Не е зле.
— Да изпеем още една! – Аника скочи върху една скала – пъргаво като планинска коза.
— Знаеш ли друга? – Саша си помисли, че може да се задъха, но беше готова да продължи.
— О, да. Обичам да слушам музика от лодките или от брега. Знам ето тази, но повечето думи не ги разбирам.
Тя притвори очи, размаха ръце във въздуха за миг, сякаш търсеше ритъма. После, за всеобщо изумление, извиси глас в трудна ария.
— Твою мат! – възкликна със страхопочитание Сойер.
— Тя е… Това опера ли е?
— Със сигурност звучи като опера. При това красиво изпълнена – допълни Бран, докато Аника продължаваше да се катери, а гласът й се носеше във въздуха.
— „Травиата”. Мина от Куин към Верди.
— Знаеш името на операта?
Дойл охлади изненадата на Сойер.
— Живей няколко века и също ще научиш доста неща. Например да разпознаваш гласа на сирена, когато го чуеш. Внимавай да не те оплете в мрежите си, братко.
— Вече е оплетен. – Бран потупа Сойер по рамото. Когато и последната нота отекна във въздуха, слушателите й я аплодираха, а Аника се засмя и им се поклони.
— Поздравления за гласните струни! Къде си научила това? – зачуди се Райли.
— Има един голям театър край морето, далеч оттук. В продължение на три вечери разказват тази история с песни. Не е много щастлива, защото жената, която пее песента, умира.
— Такива са те, оперите! – изсумтя Райли.
— Но песните и гласовете са много красиви. Отивах да ги слушам всяка вечер. Мога да те науча на песента.
— Не можеш да ме научиш да пея така и след сто години!
— Пристигнахме! – Саша спря. – Там е пещерата.
Входът се показа в скалата висок и тесен. Отгоре се бяха вкопчили жилави храсти, увисналите им клони образуваха рехава стряха. А над тази стряха се плъзна черна змия.
— Стенен гущер – отбеляза Райли.
— Никакъв гущер не е! – Пръстите на Сойер го засърбяха да извади пистолета, пъхнат отзад в колана му.
— Просто камшичеста змия – не е отровна. – Като се усмихна самодоволно, Райли извади бутилката си с вода.
— Но обичат да хапят.
Тя отпи бързо, върна бутилката, закрачи към пещерата. Като мърмореше за змии, Сойер я последва.
— Чакайте! Спрете!
Саша скочи след него, улови го за ръката. Почти стигнали до входа на пещерата, Дойл и Райли се обърнаха.
— Не влизайте! Не… – Очите й потъмняха, станаха по-дълбоки. – Не влизайте вътре. Не се приближавайте. – Тя се обърна към Сойер. – Болка, страх, сенките на смъртта. Кръв и ярост. Вода и капани. Не знам. Не виждам ясно. Ти. Аника.
— Аника?
— За теб не е безопасно. За вас двамата. Не влизайте! Стой надалеч, Ани!
— Тук съм. Не се тревожи. – С успокояващ тон Аника хвана свободната ръка на Саша. – Няма да влезем.
— Той ще го използва! Ще ви използва! Един срещу друг! Не му вярвайте!
— Малмон.
— Малмон. Не каквото е бил, не е и каквото ще бъде. А неин. Не бива да влизате!
— Добре. Ще останем навън. Оставаме тук – увери я Сойер. – Ами останалите?