— Какво?
— Безопасно ли е за нас? – Бран избута леко Сойер. – Останалите можем ли да влезем?
Тя си пое дълбоко дъх.
— Не чувствам нищо за нас. Само Аника и Сойер. За тях е въпрос на живот и смърт. За нас? Просто пещера.
— Добре тогава. Те ще останат отвън, а ние влизаме. Да видим какво ще открием.
Саша кимна.
— Моля ви! – Тя отново хвана ръката на Сойер, улови Аника за лакътя. – Обещайте ми!
— Дадено. Оставаме тук.
Но когато другите влязоха, той продължи да гледа отвора.
— Обещай ми!
— Какво?
— Обещай ми – повтори Аника. – Няма да влизаш вътре. Няма да използваш компаса, за да влезеш и да видиш какво има там.
Той се поколеба, тъй като си беше помислил точно това.
— Обещай ми. Аз ти обещавам. Трябва да вярваме на Саша.
По дяволите!
— Права си. Добре. Обещавам, че няма да вляза… освен ако нямам друг избор. Освен ако някой от нас не изпадне в беда. Така става ли?
— Да. И аз ти обещавам същото.
Тя обгърна лицето му с длани, целуна го.
— Това вече е клетва и не може да бъде нарушена.
Той си помисли за думите на Дойл –внимавай да не те оплете в мрежите си, –но не виждаше да има голям избор.
Пещерата, докладваха те, като първо си починаха, хапнаха и пийнаха, преди да поемат обратно, е просто пещера.
Широка, дълбока и суха.
Саша я скицира, прибави размерите, които Дойл бе изчислил, както и тесния тунел, който се разширяваше във втора зала, по-широка и по-дълбока от входната.
Като използва рисунката й, Дойл отбеляза най-добрите места за поставяне на капаните.
— Не твърде близо до входа. – Бран също огледа скицата. – Така ще влязат повече от тях, когато – и ако – задействам бомбите.
— Защо им е да използват някаква си забутана пещера? – зачуди се Райли. – Той търси вила – това би избрал. Пещерата повече отива на Нереза.
— Не е нейната – настоя Саша.
— Каквато и да е причината, той е планирал нещо, иначе защо ще виждаш опасност за двама от нас? – Бран одобри отбелязаните от Дойл позиции с кимане. – Мога да го свърша. Онова, което съм приготвил, може да „узрее” и в пещерата, както в работилницата ми. Какво ще кажеш, Сойер? Двамата с теб слизаме бързо долу, вземаме каквото е необходимо и го пренасяме тук?
— Разбира се. – Сойер инстинктивно посегна към компаса си, после спря. – Ти също можеш да ни свалиш долу, нали? Както отведе Саша на онзи нос в Корфу.
— Оттук до къщата? Мога, да. Фасулска работа.
— Никога не съм пътувал с теб.
— Е, тогава ще те повозя. – Бран се изправи, протегна ръка. Двамата мъже се хванаха за лактите. – Връщаме се след малко.
И изчезнаха.
— Шофирането ми липсва – отбеляза Райли.
Дойл изгълта един сандвич.
— На мен ли го казваш! – Той стана от мястото си, отдалечи се и се взря в синята водна шир, белите скали, зеленината и пръснатите из нея къщи.
— Оглежда за възможни снайперистки гнезда – заключи Райли. – Макар да знае, че сме твърде високо. Възможно е да се настанят тук, но после ще слязат, говоря за снайперистите. Като се върнем, ще се опитам да разбера дали Малмон си е „заплюл” вила. Сигурно ще му трябва и лодка. Има си собствена, може да вземе нея или да нареди да му я докарат по-късно. „Ескапейд”* – така се казва яхтата му. Сякаш това, което прави, е забавно.
[* Лудория (англ.). – Б.пр.]
— Надявам се утре да търсим звездата. Харесва ми уханието на земята тук. – За да го подчертае, Аника си пое дълбоко въздух. – Също и как слънцето огрява водата и сушата. Но ако намерим звездата, преди той да дойде, вече няма да сме тук.
— Първо ще се изправим срещу него. На сушата, в морето. В мрака, в светлината. Нашите светкавици срещу неговите. Той те наранява. – Саша отново хвана Аника за ръката. – Това е твоята кръв във водата. А Сойер е на сушата.
Тя отпусна глава.
— Виденията идват много бързо. Не мога да ги следвам.
— Защото много се напрягаш. – Райли коленичи на каменистата земя, зае се да масажира скованите рамене на Саша.
— Просто не виждам ясно.
— Блокирала си я. Сигурно защото тя се опитва да те блокира. Не се насилвай, Саша.
Тогава Бран и Сойер се появиха – почти на същото място. И двамата носеха кожени чанти.
— Пътуването си го биваше!
— Ново видение? – поиска да знае Бран само след един поглед към Саша.
— Само отделни образи. Днес са само отделни образи.
— Почини си малко.
— И аз това й казах. – Райли спря да масажира раменете на Саша и се изправи. – Хайде да започваме.
— Те няма ли да видят, че поставяте нещо в пещерата? – попита Аника.
— Ще ги закопая в земята на избраните от Дойл места. Този път ще е верижна реакция по моя команда. Щом се задейства първата бомба, другите ще я последват.