— Те убиват ли?
— На война сме – отбеляза Дойл, докато ги приближаваше. – Не можем да си позволим да сме деликатни!
— По-спокойно – промърмори Сойер.
— Няма да сме спокойни, когато ни атакуват. Муниции, и то много. Клетки за всеки от нас. Затова бих използвал пещерата, ако бях на тяхно място. И изпращане на хора от запад, за да прикриват снайперистките гнезда. Мъже – продължи той равно, – които имат пушки с голям обхват. Мъже, които са професионални убийци и ще ти пръснат мозъка, както правиш странично премятане.
Сойер застана пред Аника.
— Не я плаши!
— Не, не, не ме предпазвай! Благодаря ти, но не го прави. – Ръката й затрепери леко, но тя успя да се овладее, докато я поставяше върху напрегнатия лакът на Сойер. – Знам какво ще е. Положила съм клетва. – Пристъпи смело към Дойл. – Ти си убивал хора преди, ще убиваш отново. Няма нужда да съм ясновидка като Саша, за да го знам. Хората от сушата се унищожават взаимно и това е вашата слабост, най-големият ви срам. Знам, че тези, които идват, ще убиват, затова ще направим каквото трябва. Но то няма да ни донесе удоволствие или покой.
— Не. Нито едното от двете.
— Виждаш ли ги – онези, които са те обичали?
— Всички до един.
Тя се взря за един дълъг миг в очите му, хвана го за ръцете.
— Това е тежко бреме. След битката ще го носим всички. Аз не мога да разположа оръжията в пещерата. Покажете ни къде другаде трябва да се поставят. Ние със Сойер ще го направим.
Двамата взеха втората кожена чанта и с помощта на картата се изкачиха до най-близката отбелязана позиция.
— Не бива да се сърдиш на Дойл, че е суров с мен.
— Не мога да се сдържа.
— Напротив, можеш – настоя тя. – И ти като мен знаеш, че той е суров, защото се тревожи, че ще се разколебая и ще бъда ранена. Или че няма да ви защитя, ако изпаднете в беда. – За да успокои и двамата, тя се сгуши в него. – Ти също се тревожиш.
— Разбира се, малко.
— Мисля, че е повече от „малко”, а не искам да е така. Понякога имам нужда Дойл да е суров с мен, за да не забравям с какво сме се захванали.
— Добре, но не забравяй и това: аз ще ти пазя гърба. – Той повдигна лицето й. – И всичко останало.
— Няма. Ние сме от един отбор.
— Точно така. Сега виж това – подкани я Сойер, докато внимателно вадеше шишенце от кожената чанта и го поставяше върху каменистата земя.
То остана там за момент, после потъна в нея като във вода.
Аника каза:
— Леле! Бран си го бива! Но дали е безопасно за останалите? За невинните?
Макар тя да го хвана за ръката, Сойер нарочно стъпи върху мястото, където се бе намирало шишенцето.
— Само тези с лоши намерения. Нашият магьосник отново отвръща на удара. Така, следващото е на петдесетина стъпки на югоизток.
Той я погледна, докато се отклоняваха от тясната пътека.
— Знам, че ти е трудно. Ти имаш златно сърце. Но си права, че Дойл е прав. Трябва да си готова за всичко, Ани. Нереза е избрала да ни преследва, а мъжете, които използва като оръжие срещу нас? Те също са направили своя избор. Затова и ние нямаме друг. Те ще ни довършат, Ани, нещо повече – ще сложат край на шансовете да се опазят звездите от Нереза.
Тя не каза нищо, докато той разполагаше следващото шишенце.
— Впусне ли се веднъж в преследването, Малмон няма да спре по средата. А си го бива. Разполага с почти неограничени ресурси. Възможно е след време да открие дори Огнената звезда, която Бран е скрил на сигурно място.
— Той ще те убие.
— Без да се замисли. Ето така – каза Сойер и щракна с пръсти. – Малмон не цени живота, освен ако не е неговият собствен. Мен ще ме убие веднага – не че това ме радва особено. Но вие, и особено ти, Райли и Дойл – за вас ще е по-лошо.
— Защо за Дойл? Той е безсмъртен.
— Тъкмо затова. – Сойер посочи с ръка следващото място и те се насочиха натам. – Той не може да умре, но може да изпитва болка. Малмон ще се забавлява, като му я причинява, и ще го прави с години.
— Знам, че съществува жестокост.
— Но не можеш да я проумееш.
— И не желая. Но разбирам – макар да ми е трудно, – че трябва да спрем тези мъже, също както спряхме създанията й. Защитаваме се един друг, пазим и звездите. Това е наш дълг. Ти каза, че не искаш да отнемаш живот, но би го направил, за да ни предпазиш.
— Точно така.
— Знам, че и останалите от екипа ще постъпят по същия начин. Аз не бива да съм различна. Дай да поставя следващото шишенце.
Те продължиха да се спускат бавно надолу, а изгледът под тях ставаше все по-красив. Слънцето се къпеше в морето, искреше върху белите скали, напичаше зеленината.
По едно време Сойер се сниши, легна по корем.