— Чух само торнадото. – Макар да наблюдаваше Аника, Райли продължи да се храни. – Преживяла съм няколко и пътуването със Сойер ми заприлича на тях. Но ти си чула песни и въздишки?
— Само за момент. Беше толкова красиво! – Тя притисна ръка към сърцето си, после я сви в шепа и я протегна напред. – Изпълни сърцето ми. Имаше вятър, цветове и светлина. Беше много вълнуващо. После песни, музика с думи, но не ги чувах добре. И въздишки, ала не тъжни – или поне не само тъжни. Сладостни, но с някаква тъга. Тъга, примесена с радост. Как ви звучи?
— Уши на русалка? – предположи Райли. – Водната звезда, русалка. Интересно. – Тя хапна още от пастата, усмихна се. – Пак ще ни трябва лодка. Ще се заема с това.
По-късно, когато къщата бе притихнала, когато всичките й приятели спяха, Аника излезе на терасата пред новата си стая. Морето я теглеше – тя бе част от него, създадена в него. Прииска й се да литне към водата, да поплува за малко в сърцето му.
Но морето трябваше да почака.
Тя имаше крака и ги ценеше, макар сега, когато бе разкрила на останалите каква е – нямаше друг избор, – времето й с тях бе преброено.
Затова си пожела, докато гледаше сърпа на луната, да владее сърцето на Сойер и да го кара да пее и въздиша, когато нея няма да я има. Пожела си той да почувства каквото чувстваше тя, пък макар и само за един ден.
Дългът беше на първо място и Аника нямаше да го пренебрегне. Но дълбоко в сърцето си можеше да се надява, че ще изпълни дълга си, че ще осъществи завета.
И ще познае любовта, преди да се върне завинаги в морето.
На сутринта Аника се събуди рано. Избра една от хубавите си рокли, която падаше богато около краката й – прекрасно напомняне, че ги има – и веднага пое към кухнята.
Искаше да приготви кафето. Беше се научила как във вилата в Корфу и й харесваше да прави като хората от сушата. Но в тази нова къща машината бе различна и щеше да й е нужно известно време, за да се научи да работи с нея.
Обичаше да научава как действат нещата.
Днес искаше истински цветя за масата, затова излезе навън и се запъти към градината. И видя басейна. Бледосинята вода под първите меки лъчи на слънцето.
Морето е твърде далеч за сутрешно плуване, помисли си, но басейнът?… Той е тук. Дървета ограждаха двора и образуваха плътна зелена стена. Аника не разбираше защо човеците се смущават от телата си. Те бяха естествени като косата и очите, ръцете и краката и бе излишно да се крият.
Освен това тя копнееше за водата и не виждаше защо трябва да се връща в стаята си за банския. Затова просто си свали роклята, метна я на един стол и се гмурна в басейна.
Водата я обгърна – нежно като майка, сладко като любовник. Тя се плъзна по дъното, морскозелените й очи искряха от удоволствие. Очарована, преплува дължината на басейна, върна се, отгласна се от дъното и изправи краката си във въздуха под слънцето.
После отново разцепи водата, този път с опашка.
Сойер, с чаша кафе в ръка, замръзна на място край басейна.
Беше излязъл да види какво става, кой е заредил кафе машината. Разбра, че е Аника, в мига, когато краката й се появиха над водата – дълги, златисти и съвършени.
После около тях се появиха цветове, проблясващи като скъпоценни камъни – камъни, които се превърнаха в искряща течност, преди да се преобразят в опашка на русалка.
Сойер остана без дъх. Да знае, че тя е русалка, и да я види как се преобразява, бяха две различни неща. Затова просто остана без дъх. Преди да успее да се окопити, тя изплува над водата, дългата й черна коса се стелеше около нея, ръцете й бяха разперени, опашката проблясваше, лицето й бе свежо и красиво.
Изви се като дъга във въздуха – господи, не носеше нищо, освен опашката! – и се плъзна обратно във водата.
Тялото му реагира и той се упрекна, макар че беше мъж, а кой мъж не би се възбудил при вида на великолепна гола русалка? Помъчи се да мисли за нея като за своя сестра, но не стигна доникъде. Постигна по-голям успех, когато твърдо я определи като съотборник.
Тя непременно трябваше да спре да размахва тази невероятна опашка в басейна. Наоколо имаше съседи.
Аника отново излезе над водата с весел смях, преметна се във въздуха и заплува по гръб. Той си нареди да не гледа гърдите й – уви, беше твърде късно, – но успя да премести поглед към лицето й. Тя бе притворила очи, а на лицето й имаше кротка усмивка, докато се носеше по водата само с едно перване на опашката.
— Аника!
Очите й се отвориха, тя му се усмихна.
— Добро утро, Сойер. Искаш ли да поплуваш с мен?
„О, да, господи, да! Не… не мога, не бива, няма!”
— Ъъъ… не точно сега. А и ти не бива да си тук с… нали знаеш, опашката. Без краката. И гола. Някой може да те види.