Тъй като бе пропуснала обеда заради проучването, Райли си хапна малко паста.
— После имаме раса, която си поделяла острова с други обитатели. Раса, която можела да живее и на сушата, и във водата. И го правела мирно. Всичко било цветя и рози, докато не се появил някакъв тип – името варира, но най-често срещаното е Охран.
— Това е ирландско име – вметна Дойл.
— Ще го имам предвид. Та този Охран си казал: „Хей, щом можем да живеем и на сушата, и в морето, защо да не получим всичко? Те притежават онзи красив замък на хълма. И аз искам да го имам. При това ние сме по-добри и по-силни от тях.”
Бран кимна.
— Класическото оправдание за война.
— Да, и тя започнала. Първо подмамили хората в залива, издавили ги.
— С песни?
— Не е ясно – обърна се Райли към Аника, – но е възможно. После опожарявали и грабили, докато щурмували замъка. Но кралицата на другия народ не се побояла да отвърне на удара. И го направила. Тук отново имаме различни варианти. Огнен дъжд, земетресения, кралицата язди крилат кон и размахва прочутата огнена сабя и тъй нататък. Но резултатът във всички варианти е един и същ. Когато бунтовниците побягнали и опитали да се върнат в залива, кралицата ги обградила. Дала им избор. Смърт или изгнание. Охран избрал смъртта и я получил – според повечето легенди. Последвали го още неколцина. Но останалите избрали изгнанието. Тогава кралицата издухала залива в морето. Щяла да пощади живота на бунтовниците, а и някои от тях били невинни. Но щели да се носят по водата и да се скитат вечно, прокудени от дома си. Според част от версиите – докато някой, произлязъл от тях, не им даде опрощение. Тогава те ще могат да се съединят с острова и да живеят в мир.
— Русалките? – Докато говореше, Сойер погали Аника по косата.
— Никога не съм чувала тази история – отвърна тя. – В нашия свят няма песни за нея.
— Всичко е много неясно – продължи Райли. – И още не съм открила източника. Но както каза Дойл, името на бунтовническия водач е ирландско. Или английско. Някъде се изписва „Одран”, а това е английският вариант.
— Трябва да има още нещо.
Райли кимна към Бран.
— Продължавам да търся, това е първият пласт от историята. Опитвам се да преведа версии от гръцки, латински и староирландски.
— Мога да ти помогна.
Заинтригувана, тя погледна към Дойл.
— Знаеш гръцки, латински и староирландски?
— Справям се.
— Добре тогава. А щом успея да се свържа с онзи тип, който се води специалист по въпроса, може да науча повече. Но като цяло всичко сочи към Залива на въздишките.
— Номерът е да го намерим. Аника е чула нещо два пъти, докато сме пътували. Аз бих могъл…
— Да се възстановиш. – Саша го прекъсна решително.
— Никакво гмуркане, никакво вдигане на тежки неща, никакво пътуване, докато не се излекуваш напълно. В това отношение сме петима срещу един, Сойер. Няма смисъл да спориш.
Тъй като действието на онова, което му бе дал Бран, започваше да отслабва и той почувства, че би могъл да спи цяла седмица, не възрази.
— Трябва да полегнеш. – Аника стана и го улови за ръката.
— Аника е права. Чувствам, че болката ти се връща – каза Саша. – А сънят е лекарство. Ани, имаш ли достатъчно от балсама?
— Да, ще се погрижа за Сойер.
— Утре ще съм готов. – Но колкото и да му се искаше да е така и да бе решен да се възстанови бързо, усети как главата му се замайва дори от усилието да се изправи на крака.
Докато се изкачваше по стълбите с помощта на Аника, по кожата му бе избила пот. Когато заспа веднага, дори без помощта на лекарството, Аника внимателно го разсъблече и старателно намаза раните му с балсама.
После легна до него и положи ръка върху сърцето му, за да усеща туптенето му. И за първи път след пленяването им потъна в дълбок сън.
Когато вече можеше да ходи сам, но не и да пробяга петдесет метра, дори животът му да зависи от това, Сойер прие, че не е готов за действие. Тъй като дясната му ръка беше все така слаба, той се зае да работи върху подобряване уменията на лявата. Но дори целенето в мишена го умори след по-малко от час.
Слава богу, приятелите му го отменяха в домакинските задължения и той им бе благодарен за това.
Като цяло досега не бе имал сериозни здравословни проблеми в живота си. Всъщност не можеше да си спомни да е боледувал повече от ден – освен симулирането няколко пъти, за да не ходи на училище.
Сегашната му слабост и умората, която го затискаше като оловно одеяло дори след най-обикновено упражнение, го караха да се чувства ужасно.