— Мислеше единствено за компаса. Дори звездите не му се струваха важни.
— Ти вече си се измъквал веднъж. С притъпения си нюх едва ли е могъл да преценява правилно. И да нареди да убият Саша? Това си е някакъв луд мрачен бог, а не Малмон. Би трябвало да ни залови всичките, да ни вземе в плен, като първо накара Бергер да стреля по Дойл и да го отстрани временно от играта, а после ни атакува с всички сили. И да даде Саша на Ядин, да я направи своя лична ясновидка.
Напълно съгласен с Райли, той размахваше крака във водата в такт с нейните.
— И понеже не действа достатъчно хитро, изгуби двамата, които вече имаше. Никога не съм очаквал да ми върне компаса, дори с пистолет, опрян в челото ми. Почти не вярвах, че ще успея да го излъжа, но той се хвана.
— Мисля също, че ако светлинните бомби не го бяха убили, Нереза щеше да го направи. Трябва да се радва, че е мъртъв.
— Не е. – С боси ходила, вдигната нагоре коса и мъртвешки бледа, Саша приближаваше към тях със скицника си.
— Ей, ей! – Сойер пъхна чашата в ръката на Райли и се изправи рязко, при което главата му се замая. Но той забърза към Саша, хвана я за лакътя. – Трябва да поседнеш.
— Да, прав си. Всички трябва да поседнем. Бран и Дойл отидоха в селото за провизии. Ще ми се вече да се бяха върнали. Ако бях видяла…. Ще ми се да се бяха върнали!
— Няма да се забавят много. – Вече на крака, Райли се премести от слънцето на сянка, докато Сойер побутваше Саша към един стол в беседката.
— Къде е Аника?
— Тя е… мисля, че приключва с прането. Обича да се занимава с това.
— Ще я доведа.
— Не, ти седни. – Райли му посочи стол. – Аз ще я доведа. Вода, алкохол, сок? – попита тя Саша.
— Само вода, благодаря.
— Ти каза, че Малмон не е мъртъв – започна Сойер, – но…
— Не е. Жив е. Или поне онова, в което се е превърнал.
— Аз не… Опитай се да се успокоиш. Сега ще ти донеса водата!
— Не, просто седни тук за минутка. Ужасно е, когато нахлува така.
— Главоболие? Трябва ти аспирин или… по дяволите! Онова, което ти дава Бран.
— Не, не е главоболие. – Но тя извади фибите от косата си, сякаш дори рехавият кок й стягаше прекалено. – Все едно отваряш прозорец, очаквайки приятен бриз, а вътре нахлува буря. След минута ще се успокоя.
— И Бран не е тук, за да ти помогне.
— Но ти си. Ти ми помагаш, Сойер. Със съчувствието си.
Аника се втурна навън, изпреварвайки Райли.
— Мога да изтичам до селото много бързо и да намеря Бран!
— Не, той ще се върне скоро.
Райли остави голяма бутилка вода, отвори я и наля малко в една чаша.
— Хидратирай се и се отпусни. Ние всички сме добре, Бран и Дойл – също. Щеше да знаеш, ако не бяха.
— Да, права си. Просто изпаднах в паника за минута. – Тя отпи бавно от водата. – Тъкмо рисувах. Чувствах се прекрасно, толкова е хубаво да рисуваш. Да не се тревожиш за нищо поне един ден. Исках да нарисувам хълмовете, зеленината, как светлината проблясва над земята. Не морето този път. Приготвих платното. Вече бях направила няколко скици и ги извадих, подредих инструментите си. Започнах да смесвам боите.
Тя замълча, втренчи се в тъмнозеленото петно на палеца си.
— После се извърнах от платното, взех скицника. Този вятър – каза тя на Сойер. – Духаше през мен толкова бързо и яростно. Едва успявах да си поема дъх. Започнах да скицирам.
Като остави водата настрани, тя отвори скицника на първата страница, която бе използвала.
— Малмон. С черна вратовръзка – отбеляза Райли. – И Нереза. Но това не прилича на стаята, в която ги видя преди.
— Не, мисля, че е преди това. Неговата къща, в Лондон. Тя отива при него. И тук. – Саша бързо обърна страницата. Той отива при нея и тогава започва всичко. Нещо като прогресия. Виждах проблясъци с тях двамата. Едва успявах да ги скицирам.
Тя обърна следващата страница и им показа серия рисунки.
— Ръцете му – забеляза Аника, Променили са се.
— Виждате как изпъкват вените. И пулсират. И тук. – С върха на пръста Саша проследи рамото в една от рисунките.
— Прилича на… люспи. – Райли се наведе по-близо. – Ето тук има място с люспи.
— Светлината изгаря очите му. Бялото им се е сменило с бледожълт, нездрав цвят. Знам, че едва се забелязва, но нали виждате промяната?
— Очите му – кимна Сойер. – Издължени са.
— Започва да носи тъмни очила през цялото време. Дори докато спи. И всяка нощ отива при нея, а тя вкарва още от това в него. Сипва кръв във виното, малко по малко, а после започва да сипва вино в кръвта. Той пие – повтори тя, докато обръщаше страницата. – Сега тя го владее. Част от кръвта е нейна, затова сега го владее. Нейната играчка.