Откри го да седи на земята, облегнал гръб на едно лимоново дърво, натежало от плод. С компас в ръката.
— Дано не си предприел ново пътешествие.
— Какво? О, здрасти. Не, не. Тук си бях. Просто говорех с дядо.
Бран седна до него, протегна крака.
— Той добре ли е – дядо ти?
— Да. Откакто ни изплаши преди време, е по-силен от всякога.
— Хубаво е да говориш със семейството си. Аз се чух с мама вчера.
— Тя тревожи ли се за теб?
За миг в слънчевия италиански следобед Бран почувства хладната, влажна целувка на Ирландия.
— Тя ми е майка. Разбира се, че се тревожи. Но също така вярва в мен. И макар да не ми харесва, че се безпокои, вярата й засилва моята.
— Да. Аз обичам дядо си, знаеш ли. И мама, и братята и сестрите си, баба. Но дедушка…
— Имате специална връзка, нали? Компасът е негов и го е предал на теб. Аз обичам баща си и всички в семейството. Но мама е тази, която ме обучи и ми помогна да се отворя към това, което съм.
— Значи разбираш.
— О, да! Сега ти си му споделил какво все още те безпокои.
— Онова, което ми казахте всички, имаше смисъл и ми помогна. Много. Но… Ти през цялото време знаеш къде е силата ти, нали? Няма нужда да я използваш, за да я усещаш.
— Знам какво нося в себе си, да.
— Откакто се върнахме от пещерата, не чувствам връзка с компаса.
Край тях изпърха водно конче, прозирно на шарената светлина. Сойер го гледаше как лети и изчезва с едва доловимо свистене. Той знаеше какво е да летиш.
— Знаех, че трябва да споделя всичко с дядо, затова реших да отида при него. После си казах, че имам нужда да презаредя батериите и че и бездруго не искам да ги тревожа. Но всъщност се боях, че няма да мога да го направя. Че няма да мога да пътувам, защото съм изгубил правото за това.
— И какво каза дядо ти?
— Слушаше ме внимателно, докато му разправях за Малмон, пещерата, Аника, всичко. И как съм използвал компаса, този дар, за да убия човек. Опасенията ми, че може би вече нямам право да го притежавам.
— И?
— Общо взето ми каза да спра да се държа като баба.
Сойер се засмя и сви рамене. Направи го с лекота, защото върху плещите му вече не тежеше бремето на вината.
— Разбира се, каза още много неща, почти всичко, което ми казахте и вие, но това „спри да се държиш като баба” имаше най-голям ефект. После ми каза, че ме обича и че вярва в мен, вярва, че ще изпълня онова, за което съм роден. Да се залавям за работа и да се прибера жив и здрав у дома.
— Ще ми бъде приятно да се запозная с него някой ден.
— Да, щом свърши мисията, ще си спретнем яко парти у дома!
Личеше му, че е развълнуван, но основното чувство беше на благодарност.
— Отново я чувствам. Връзката. Знам, че компасът е мой, докато дойде време да го предам на следващия. Трябва да спра да се държа като баба, да спра да хленча, че съм пуснал някакъв задник да падне, при положение че той щеше да ми пусне куршум в главата.
— Така те искам! Мисля, че си заслужи една бира!
— Цяла бира?
За да провери раните, Бран попипа рамото му, после хълбока. Доволен от резултата, кимна.
— Да, имаш една халба. – Стана, подаде му ръка. – Добре дошъл обратно в екипа!
— Значи, утре ще се гмуркаме? – Като премигна едва забележимо, Сойер позволи на Бран да го вдигне на крака.
— Това трябва да почака още ден-два. Тъкмо нашата археоложка ще може да довърши проучването си.
— Още няколко дни и нашата археоложка ще се превърне във вълк.
— Само от залез до изгрев. Явно звездата е в този Залив на въздишките. Нека им дадем време – на нея и на Дойл – да го намерят, а и остава малко време за теб и Аника. А сега да вървим да пием по бира!
— Бих бил глупак да споря с теб.
Аника вече не лежеше край басейна. Сойер не видя Саша, но тръгна към платното, което все още беше на статива.
И ахна. Радост и красота, магия и вълшебство! Не знаеше как Саша е уловила блясъка, сиянието само с боя. Не знаеше как някой може толкова точно да предаде светлината в тези морскозелени очи.
Как е възможно една рисунка да отрази толкова съвършено миловидността, сексапила и силата?
— Харесва ти. – Саша се появи с едно от прочутите белинита на Райли и хвана Сойер под ръка.
— Уловила си всичко!
— Ще я рисувам още. Затова направих толкова много скици. Искам я като класическа русалка на скала в морето, как прави циганско колело и се премята на моравата.
Като чу колко спокойно звучи гласът й, като видя, че напрежението е изчезнало от лицето й, Сойер разбра защо Бран искаше да изчакат още ден-два.
И Райли беше права. Имаха нужда от почивка.
— Мога да я рисувам с години – продължи Саша. – И вероятно ще го направя. Но тази е за теб.