— Да. Доверявам ти се за всичко – каза Аника.
— Трябва да знаем местоположението ви и времевата рамка. – Бран огледа масата. – Не подлежи на обсъждане!
— Два часа. Аника ще има много време за морето, а аз – възможност да презаредя батериите, ако се наложи. Едва ли ще имам нужда, но ако имам, това е достатъчно. Къде ще бъдем?
Той примигна два пъти и пред тях се появи карта.
— Фукльо. – Но Райли се усмихна.
— Само показвам, че вече си възвръщам формата. Тук ще бъдем.
— Но… Тихият океан? – Саша погледна към Бран с безпокойство в очите. – Много е далеч.
— Това е едно от моите места… все едно се връщам у дома.
— Можеш ли да стигнеш дотам? – обърна се Саша към Бран.
— Ако се наложи, да.
— А какво ще кажете за това? Да се постарая да мисля и чувствам толкова съсредоточено, че ти да ме усетиш? Така ще разбереш дали ни заплашва нещо.
— Ще се опитам – кимна Саша. – Ще се опитам. Бран ще ми помогне. Но наистина е далеч.
— Това е едно от моите места – повтори Сойер и измъкна малка платнена чанта изпод масата.
— Какво има вътре? – полюбопитсгва Райли.
— Нищо особено. – Той подаде ръка на Аника. – Готова ли си?
— Девет часът е. Вечерен час до единайсет. Нула, нула – натърти Саша.
— Да, мамче! Да вървим.
Когато изчезнаха, Дойл надигна бирата си.
— Мислите ли, че отиде чак в Тихия океан, за да я чука?
— Не само, но и това.
Саша смушка Райли в рамото.
— Сойер има нужда да си върне самочувствието. Едва не умря, после беше слаб и разтърсен. Ани се нуждае от морето, а той копнее да й го даде.
— Значи сексът е допълнителен бонус – реши Райли.
— Има два часа за морето, за възвръщане на самочувствието, за секс. – Бран завъртя китка и в средата на масата се появи старинен пясъчен часовник. – Отмерва два часа. Падне ли и последното зрънце пясък, аз потеглям.
— Харесва ми. Вече включих алармата на ръчния си часовник – добави Райли, докато разглеждаше пясъчния. – Но твоят е много по-готин.
— Той иска да се насладят на малкото време, което имат – каза Саша, после внезапно млъкна. – Аз… – Посегна към ръката на Бран, пое сила от него. – Чувствам ги! Чувствам ги! В безопасност са.
Сойер ги пренесе на един бряг, точно където прибоят се плискаше тихо и кротко, под обсипано със звезди небе. Беше все едно се е оттласнал силно и уверено и прехвърлянето му успя.
— О, Сойер! – Очарована, Аника се завъртя, после застана с единия крак във водата, а с другия на брега.
— Страхотно местенце, нали?
— Прекрасно е! Била съм тук и преди.
— Така ли?
— Да, със семейството ми. Много пъти.
— Откъде знаеш?
— Познавам водата, морето – както ти познаваш път, по който си минал. Не мога да ти го обясня по-добре. Това място, тези води, ние идваме тук на… – Ядосана на себе си, тя поклати глава. – Не помня думата. Пътуване до специално място. Свято място.
— Поклонение?
— Да! Поклонение, поклонение – повтори тя, за да запамети думата. – Ние вярваме в Аника – аз нося нейното име. Тя е била свята и силна и е преплувала всички морета, за да разпространява любов и доброта.
Той поднесе ръката й към устните си.
— Значи носиш подходящото име.
— Чест е да си кръстен на някого, който е толкова обичан. Едва не е била пленена и е била тежко ранена от моряци, ловували в тези води. Но един я намира, помага й, грижи се за нея, докато се възстанови. Спасява я и тя го спасява. Той се бил загубил, нали разбираш? И тя му помага да намери пътя към дома. Дава му дар, за да не се губи повече никога – нито на сушата, нито в морето.
Сойер остави платнената си чанта на пясъка.
— Това прилича много на историята, която се предава в моето семейство – за компаса. Но е било в Северно море, така че…
Той погледна надолу към компаса, все още в ръката му.
— Освен ако не е било там. Морякът и русалката, които се спасяват един друг. Дарът за намиране на посоката. Има много паралели. Може да е същата история, но мястото в твоята и моята версия се е променило през годините. Ти си Аника.
— Да, аз съм Аника.
— А аз съм Сойер Алексей Кинг – Алексей е било името на моряка, който е получил компаса. Кръстен съм на него. Паралели… или може би просто съдба.
— И дядо ти те е довел на това свято място?
— Да, направихме си лагер точно тук, на брега.
— Значи и двамата сме били тук преди. Мястото е важно и за двама ни. Това също е паралел, нали?
— Според мен – да. Хайде, влизай в морето. Вечерта е чудесна за плуване.
— Плувай с мен. – И по своя безгрижен начин тя свали роклята си, метна я встрани.
Затича се към водата, гмурна се във вълните на прибоя. Опашката й се мерна над водата, течна като нея, и изчезна в индиговото море.