Тя потрепери, двамата продължиха да се носят по водата – любовници, приласкани от морето.
Сойер започна да се движи в нея съвсем бавно, съзнавайки какво чудо е, че тя му принадлежи абсолютно, съзнавайки вълшебството на този миг. Миг, който не биваше да пришпорва. Поддържан от нея във водата, той обсипа с леки целувки бузите й, клепачите й, устните й, като през цялото време я галеше, напасвайки ритъма си към лесния танц на морето, което ги поддържаше.
Любовта премина през него като топъл бриз, понесъл нейния аромат.
Отдадена на собственото си блаженство, тя отново се надигна, закръжи с него. Потопи го във водата, с уста върху неговата, за да му даде своя дъх с целувката си.
Обвит от тъмното море, той се движеше в нея, предусети, че тя скоро ще свърши, пое дъха й, за да й даде още. Знаеше, когато любовта го разтърси целия, че ако може да стане чудо, той би живял с нея, би направил нейния свят свой.
После тя го вдигна над водата, на въздух, под светлината на луната и звездите, под звуците на водата, която се разбиваше в брега. И там, между двата свята, Аника още веднъж се стегна около него. Произнесе името му, докато устните й бяха върху неговите.
И го разтърси, целия.
Държеше го до себе си, главата й беше на рамото му, прекрасното й симетрично тяло се притискаше към неговото.
— Нали не си разочарован? – промърмори.
— Аника, аз съм… Нямам думи, но съм точно обратното на разочарован!
— С крака може да се прави повече.
— Аника. – Той докосна с устни косата й. – Ти си сбъдната мечта. По-красива, по-вълшебна от всяка жена, която съм познавал.
— И ти си същият за мен. Същият!
Като се претърколи по гръб, тя не спря да му се усмихва по целия път до брега.
Когато застана с него в плитчините, притисна ръка към сърцето си.
— Донесъл си одеяло и свещи, вино, дори цветя! Толкова е хубаво!
— Ти ще го направиш още по-хубаво! – Той я затегли към брега. – Студено ли ти е?
— Не, а на теб?
— Чувствам се почти идеално. – След като измъкна запалка от платнената чанта, той я поднесе към малките свещи, използва тирбушона от комбинираното си джобно ножче, за да отвори виното.
— Имаме ли време?
— Останало ни е малко. – Той я притегли към одеялото, наля виното. – Време за теб и мен.
— Харесва ми да имаме време за теб и мен, много! Но трябва да го използвам, за да ти кажа нещо. Не знаеш цялата истина.
— За какво?
Тя сведе очи.
— Ти вярваш, че аз те видях, когато ме видя и ти за първи път, на брега в Корфу. Но това не е истина.
— Не е ли?
— Когато ме обучаваха за търсенето на звездите, морската вещица ме отведе на друг остров и те видях там, на брега, под луната, както сме сега. Ти беше сам, но не изглеждаше самотен.
Заинтригуван, Сойер обърна лицето й към себе си и очите им се срещнаха.
— Какъв остров?
— Казаха ми да запомня как го наричат земните хора. Айл о Хаут.
— Мейн? Не съм бил там от… сигурно има поне пет години. Колко дълго те обучаваха?
— Още преди да ме изберат, после по-дълго, а също и когато разбрах, че трябва да дойда при теб, защото съм избрана.
— Виждала ли си другите преди?
— Само теб. Морската вещица ми обясни, че тъкмо ти ще ми кажеш кога и къде трябва да започна. Ти беше достатъчен. Сърдиш ли се, че не ти казах истината?
— Не. – За да го докаже, той вплете пръсти в нейните. – Не се сърдя.
— Тогава те пожелах, но още не беше дошло времето и трябваше да чакам.
А пък Сойер си мислеше, че седмиците, през които бе чакал той, са безкрайни!
— Пет години! Това е ужасно много време!
— Не и когато имам това!
Тя се сгуши в него, главата й беше на рамото му, погледът й – като неговия – към морето. Той просто бе искал да й даде морето и малко романтика, малко време извън времето, на място, което му беше скъпо.
Без да знае, че и на нея й е също толкова скъпо.
Не беше възнамерявал да й даде повече, да иска повече. Но му се стори редно тук, на това място, което беше скъпо и на двамата, в това време, принадлежащо само на тях, да й даде повече. Без съжаления.
— И аз не ти казах цялата истина.
— Каква е тя?
— Желая те, но това не е всичко. Приятел съм ти, но и това не е всичко. – Той закрепи столчето на своята чаша в пясъка, за да я улови за ръцете, поднесе едната, после другата към устните си. – Влюбен съм в теб.
Тези очи, тези очи, които го омагьосваха, се разшириха. Тя затаи дъх, после от гърлото й изля нещо опасно близко до ридание.
— Ти ме обичаш… Имаш предвид… както обичаш Саша и Райли?
— Не. Тях ги обичам като семейство. Като сестри. Но в теб съм влюбен. Това означава…
— Знам. Знам. – Очите й заблестяха от радост, от сълзи. – Знам – повтори. – И аз обичам, но ти си единственият, в когото мога да се влюбя. Не можех да ти кажа. – Тя го прегърна, притисна буза към неговата. – Това е като с първата целувка. Не мога да ти кажа, ако не ми кажеш ти. Ако не си с мен.