— С теб съм. – Той се намести, притисна устни към нейните. – Влюбен съм в теб, Аника. Знам, че не можем да…
— Не, не! Моля те! Не казвай „не” на любовта. Ние имаме любов. Ти си моята любов, единствената. Аз преплувах Залива на любовта и ти дойде при мен.
— Залива? В Корфу?
— Влюбих се в теб, когато те видях преди това на брега. И зачаках. А когато ти ме затегли към себе си, аз преплувах залива. Има поверие, че ако го направиш, ще срещнеш истинската си любов. Аз го направих и ти дойде при мен. Но не можех да ти кажа.
Пръстите й запърхаха гальовно по бузите му, челюстта му, устата.
— Познавах лицето ти, усмивката ти, но не и името ти. До онази нощ. И все още не можех да ти кажа. Дори когато се биеше редом с мен или ме целуваше, или се чифтосваше с мен, или ме спасяваше от смърт. Но мога да ти върна думите. Влюбена съм в теб.
Тя разля виното си, когато прекатури и двамата върху одеялото, но изобщо не забеляза. Целувката им премина от лека в дълбока, от нежна в страстна.
— Исках да ти дам дар в морето.
— Направи го.
— Но ти беше този, който ми даде такъв. – С благоговение, с радост тя положи ръка върху сърцето му. – Няма по-ценен дар от любовта. Ще пазя твоята непокътната. Можем ли пак да сме заедно? Има ли време? Искам да отпразнувам този дар.
— Ще си създадем време. Ще си създадем наше собствено време.
— Закъсняват. – Неспокоен, Бран стана и закрачи из беседката, където се бяха събрали всички в нещо като бдение.
— Добре са – увери го Саша. – Дай им още малко време. Добре са. Щастливи са. Не бива да забравяме какво ни предстои много скоро.
— Ако един мъж не може да го свърши за два часа…
— Задръж си мнението, Дойл! – сряза го Райли. – Не всеки иска просто да се изчука.
— Сделката беше два часа – настоя той и Бран кимна, когато посочи пясъчния часовник.
— Именно.
— Изминали са само десет минути повече. И са добре. Няма нужда да… Те идват!
При тези думи на Саша Дойл скочи на крака и се улови за меча.
— Не, не лошите! Сойер и Аника. Спокойно!
Появиха се още докато Саша го казваше.
— Можех да ви заблудя – каза веднага Сойер, усмивката му можеше да огрее целия остров. – Да върна времето назад.
— Искаше му се, но му казах, че ще е лъжа, а имахме нощ на откровенията.
— Да, така е. – Все още широко усмихнат, той притегли Аника по-плътно към себе си. – Наказани ли сме?
— Времето има значение – поде Бран.
— Не се сърди. – Аника се протегна и го прегърна. – Аз съм твърде щастлива, за да се сърдиш! Сойер ме обича.
— И това ако не е новина! – подсмихна се Райли.
Все така прегърнала Бран, Аника се намръщи.
— Знам, че това е… сарказма.
— Сарказъм – поправи я Бран.
— Сарказъм. Знаела си, че той ме обича?
— Ако си го разбрала едва тази вечер, значи си единствената, която не го е знаела. А сега, след като децата се върнаха, аз отивам да поспя. – Райли погледна към луната.
— Утре вечер няма да мога.
— Сойер също се нуждае от сън. Правихме много секс и сега трябва да почива. Готов е да се гмурка отново – обърна се Аника към Дойл. – Но заради секса по-добре да мине още един ден.
Райли завъртя очи и продължи да върви. Дойл се надигна.
— Ще отида да направя последна обиколка. Почини си, братле. Гмуркането е вдругиден, но утре си на тренировки.
— Ясно. Е, ние отиваме да поспим.
Саша се загледа след тях със сантиментална усмивка.
— Толкова са влюбени! – Тя стана, хвана Бран за ръката. – Няма смисъл да им се ядосваме. Всичко е наред. Точно сега е повече от наред. А и ние също имаме нужда от почивка.
— Значи ще я получим. След много секс.
За да й е забавно, той я пренесе с магия на терасата, а после и в леглото.
В залата на двореца в планината онова, което някога беше Малмон, сега притича по стената, прекоси тавана, слезе по другата стена, озова се на пода – огромен хамстер, въртящ колело.
Тичаше вече часове, като от време на време сграбчваше някоя от птиците с ноктестата си ръка и я поглъщаше. Често повече за развлечение, отколкото от глад.
Понякога, докато тичаше и се кикотеше, в лудия му мозък проблясваше нещо. Образи на красиви стаи, плюшени легла, мъж със златиста коса в тъмен костюм, загледан в образа си в огледалото с ужас, сякаш през замъглено стъкло.
Проблясъците го караха да пищи, а писъците отекваха в гладките камъни.
Когато и да се появеше неговата кралица, неговата богиня, неговият свят, той падаше на възлестите си колене. Сълзи на страх, радост и луда любов изпълваха очите му без клепачи, щом тя го погалеше по главата. Викаше дрезгаво след нея, когато отново го оставеше.