Аника обичаше да пълни голямата мивка с вода и пяна, обичаше аромата на пяната, докато жулеше тенджерите, които бе използвал Сойер.
— Яденето беше много вкусно.
— Да, човекът умее да готви. – Дойл затрака с чиниите, докато зареждаше миялната машина. Тъй като знаеше какво е да се опитваш да измиеш тенджера или чиния на мивката, реши, че не бива да се оплаква.
— Вече и аз мога да готвя малко. Забавно е. Ти си живял толкова дълго, но не готвиш.
— Мога да мина и без това. – Дойл извади една кърпа, започна да подсушава тенджерите. – Научих се да готвя на огън, когато ходя на лов.
— Ти си видял много чудеса. Райли ми позволи да погледна в някои от книгите й. Преди време хората от сушата са се движели пеша или са яздели коне. После са се научили да правят коли и мотоциклети като твоя. Не ги е имало и телефоните, които Райли толкова харесва, нито филмите, които обича да гледа Сойер.
— Нещата се променят. Хората – не толкова.
— Но нещата не се променят сами. А хората го могат. Саша се промени толкова много само за един цикъл на луната. Вече е по-силна и се научи да се бие. Сега прави шест лицеви опори, а преди не можеше нито една.
— За това си права. Обзалагам се, че ще стигне до десет, преди да приключим с търсенето.
— Всъщност всички видяхме чудеса – от мрак и светлина.
Известно време работиха в мълчание.
— Имам труден въпрос – поде Аника. – Исках да те попитам, когато сме насаме.
— Слушам те.
— Ти си живял дълго време. Имал си хора, които… – Тя допря ръка до сърцето си – …значат нещо за теб, значат много за теб.
— След известно време гледаш да не се привързваш.
— Но се случва. Ние значим нещо за теб не само като пазители, бойци. Значим нещо за теб!
Той погледна изумителната русалка, помисли за останалите, един по един.
— Значите, да.
— Как се сбогуваш?
Дойл остави кърпата, защото разбра, че тя иска сериозен отговор.
— Не съм намерил лесен начин. Ако е лесно, значи не си се привързал.
— Има ли начин да го направиш лесно за онзи, когото напускаш?
— Убеждаваш го, че не значи нищо за теб. Но това няма да се получи при теб, красавице. Няма да мине при Сойер.
— Не, не мога да се престоря. Ще излезе, че между нас не е имало нищо.
— И без това той няма да ти повярва. И никога няма да те забрави.
— Мисля си колко хубаво ще е, ако го направи – така с времето споменът за мен ще избледнее… Значи, трябва да очаквам някакво чудо.
— Ако някой го може, това си ти.
— Ти си много добър приятел! – Тя го прегърна. – Ще ми е мъчно, когато се сбогувам с теб. Но има още два цикъла на луната, преди… О, почти се е стъмнило! Ще закъснея за джелатото на Райли. Имам още чинии за миене. Бисквити!
Очарована от хрумването, тя извади пакет вкусни бисквити от килера.
— Аз ще довърша тук, а ти й ги занеси. Има достатъчно време да си хапне една. И ще бъдат в стаята й на сутринта, когато е гладна и уморена.
— Не мисля, че тя…
— Моля те. – Аника му се усмихна и му подаде пакета.
Дойл си помисли, че на света няма мъж, който би могъл да откаже на подобна усмивка.
— Добре.
Отнесе ги горе. Тази задача поне го спаси от прибирането на остатъците от вечерята в кутии и миенето на плотовете – всички в списъка със задълженията.
Чу гласа на Райли и долови появилия се интерес в него.
— Да, ако можеш да го направиш, още по-добре.
Той пристъпи в стаята й – онази, в която книгите бяха струпани навсякъде, а тя използваше нощното шкафче като малко писалище. Сега записваше бързо нещо на него.
Забелязвайки Дойл, вдигна пръст и го размаха в знак, че довършва нещо и той трябва да изчака.
— Да, съгласна съм, Атлантида е съвсем друга работа. С удоволствие ще го направя, ще се заема още утре сутринта. Ъхъ, точно така. Просто ми е нужно малко време да събера всичко.
Дойл отвори пакета с бисквитите и извади една. Райли продължи да говори, докато той ядеше, докато крачеше из стаята й, разглеждаше книгите, картите, залепени по стените, бележките, организирани по начин, разбираем само за нея.
Вече си бяха говорили за това, че й липсва система, но тя наистина можеше да намери каквото й е необходимо за секунди, така че той бе изгубил битката.
Стаята миришеше на сапуна й – съвсем доловимо ухание на ванилия – и на цветята, които Аника настояваше да слага във всяка спалня. Включително неговата собствена.
Изяде още една бисквита, наведе се над нов превод, върху който тя, изглежда, бе работила сама, за миг се отнесе, докато гласът й не прекъсна мислите му.
— Задължена съм ви, докторе. Това е голяма помощ. Непременно ще го направя. Благодаря ви. Да, благодаря. До скоро.