Леля й се намръщи, но бе достатъчно благоразумна, за да продължи. Смени темата, като взе писмо от масичката до дивана.
— Току що получих това писмо от Андрю. Полкът му сега е в безопасност, в Париж. Предполагам, че съюзниците ще окупират града за известно време, докато се възстанови френското правителство.
— Споменава ли за офицерите, с които се запознах в Испания? — загрижено попита Джослин. Двете с леля й внимателно бяха проверили списъците на ранените и убитите при Ватерло. Седмици след битката някои от ранените бяха починали.
Лора набързо прегледа писмото, за да провери дали пише за някои от офицерите, които Джослин познаваше.
— Ето, има и добри вести. Капитан Далтон е бил изпратен в болницата „Йоркският херцог“ тук, в Лондон. Ранен е тежко в крака, но животът му е вън от опасност.
— Добри новини, наистина — усмихна се Джослин, зареяна в спомените. — Спомняш ли си как Ричард ме спаси, когато се загубих, опитвайки се да открия зимната квартира на чичо Андрю?
— Дали си спомням! — Лора завъртя очи в престорен ужас. — Мога да ти покажа белите коси, с които се сдобих след като ти препусна с коня си към Фуенте Гуиналдо с всичките онези войници, съпровождана само от една камериерка.
— Тогавашната ми прислужница беше ужасна страхливка — опита се да се защити Джослин. — Как да знам, че тя категорично ще откаже да напусне Лисабон?
— Момичето е имало много повече здрав разум от теб — сухо отвърна леля й. — Истинско чудо е, че не сте били ограбени и убити от френските войници, от местните бандити, от испанските партизани или Бог знае от кой още. Трябва да си била луда, за да се озовеш в зоната на сраженията.
Дълбоко в себе си Джослин бе съгласна. Това бе един от случаите, когато твърдоглавието й бе взело връх въпреки усилието й да го обуздае.
— Направих проучвания и пътуването не изглеждаше опасно. Признавам, че бях малко разтревожена, когато водачът ми избяга. Нямах представа как да стигна до полка на чичо Андрю, но бях добре въоръжена, а ти знаеш, че съм отличен стрелец. След като капитан Далтон и неговият патрул ме откриха, вече бях в безопасност.
— Мога само да добавя, че наистина си имала силен ангел-пазител. — Леля Лора отново погледна писмото. — Майор Ланкастър също е настанен в болницата „Йоркският херцог“, но май не си се срещала с него. През зимата, която ти прекара с нас, той бе изпратен на специална мисия с испанската армия. — Очите й се натъжиха. — Боя се, че той умира.
Джослин се наведе и отпусна ръка върху рамото на леля си. Четенето на списъците с жертвите от Ватерло бе много болезнено за нея, но още по-мъчително бе за леля й, която бе прекарала целия си живот като офицерска съпруга, а сега повечето от приятелите й бяха убити.
Чрез лейди Лора, Джослин се бе запознала с много офицери и искрено й съчувстваше, тъй като бе харесвала мнозина от тях. Те наистина притежаваха качества, заслужаващи уважение, за разлика от парфюмираните лондонски контета. Може би тъкмо това я бе привлякло у херцог Кандоувър, чието изискано облекло не можеше да прикрие интелигентността и целенасочеността му. Той се смяташе за пример на образцов едър земевладелец, което говореше доста за характера му. Освен това активно участваше при изработването на важни закони в Камарата на лордовете. Политическите им възгледи също ги сближаваха.
Да, Кандоувър беше мъжът за нея. Тя го харесваше много…, но не прекалено.
Само ако имаше още време, за да задълбочи връзката им. Джослин бе сигурна, че херцогът ще се ожени, ако срещне подходящата жена. Жена от неговия кръг, със сходен темперамент и характер.
Но времето изтичаше и ако продължаваше да изчаква, за да привлече още по-силно вниманието му, щеше да загуби наследството си. Всъщност, ако остане само със скромна издръжка, щеше да изгуби и възможността да се среща с Кандоувър в обществото. Тя нямаше да бъде богата и очарователна наследница, желана от мнозина, а дама със скромно състояние, преминала разцвета на младостта си. Това я ужаси. Бе напълно неприемливо. Свикнала бе с положението си в обществото и го смяташе за сигурно.
Проклет да е баща й! Двамата бяха толкова близки, а накрая я бе предал…, също както някога бе предал и майка й…
Бързо пропъди тази мисъл, с което отдавна бе привикнала. По-добре да се съсредоточи върху онова, което трябва да направи, за да не изгуби и наследството, и съпруга, когото желаеше. Все още оставаше един месец, а Кендъл от Чарлтън никога не се предаваха, въпреки че тя вече не беше от там.