През последните две години от обучението си започнах да играя на симулатори. Позволяваха ни да носим лаптопи в часовете и имахме много време за учене в клас, през което можехме да правим каквото си поискаме, стига да сме в училище, но ако ни хванеха да играем на игри с насилие, щяхме да загазим. В началото карах мотори. Дори исках да си взема такъв. После летях за първи път и много се запалих. Пътнически самолети, бойни изтребители, биплани от Втората световна война — летял съм с всички.
Нещата се объркаха, когато отидох да уча в университета. Предметите, които намирах за лесни в училище, вече не бяха такива и беше по-добре да си стоя в стаята, отколкото да ходя на лекции и упражнения и да изглеждам глупав. Мама срещна някакъв тип на курсовете по танци и двамата превърнаха стаята ми в огромен килер за парцалите си. Игрите бяха единственото нещо, заради което си струваше да се будя, и ставах все по-добър.
— Срамота е, че не можеш да си изкарваш прехраната с него — казваше татко по време на поредния ни спор относно колко пари ми изпраща и как се надява в крайна сметка да има смисъл от това.
Университетът ме изключи по средата на втората година. Започнах работа в една фабрика, от която ме уволниха още на първата седмица и това се повтаря оттогава. Все съм сам, търся си работа и живея в скапана стая в скапана къща в скапаната част на града.
Точно когато смятах, че съм ударил дъното, нещата тръгнаха нагоре. Намерих си приятели — истински приятели — и постепенно започнах да се чувствам по-добре. Захванах се с тренировки и придобих известна увереност. Пак играех през цялото време, но също така се хранех правилно. Дори излизах от време на време.
Един от приятелите ми ми намери работа. Те знаеха, че съм запален геймър (техни думи, не мои) и се нуждаеха от уменията ми. Нуждаеха се от мен. И — пукни се от яд, татко, — щяха да ми плащат за това.
Играенето се превърна в моя професия. Изпробвах нови игри за разработчици и търсех начини да хакна системата им, за да получа пълен набор от оръжия, без да плащам за подобрения, след което ги тествах отново, когато им подсилеха защитата.
Всеки ден се будех с нова цел и не ставаше въпрос само за чека, който означаваше, че ще мога да си купя прилични дрехи и може би дори кола. Не ставаше въпрос дори да бъда част от екипа (все още предпочитах да работя сам). Важното беше, че имах цел, имах крайни срокове.
Когато се качих на полет 79, вече бях друг човек. Знаех къде отивам и каква е целта ми. Пътувах в бизнес класа сред хора, които смятаха, че е тяхно право да са тук. Аз също смятам, че мястото ми е тук, че най-накрая съм го заслужил.
Най-накрая се чувствам важен.
Двайсет и две
22:00 часът
Адам
Плитката на дъщеря ми е паднала от едната ѝ страна и иглата е надвиснала над оголения ѝ врат.
Не мърдай, София…
Виждам ъгълчето на дясното ѝ око и черните ѝ мигли. Лапнала е палеца си и го смуче в ритъма на нежното олюляване на детегледачката.
Не помръдвай дори мускул.
— Какво има в спринцовката, Бека? — Опитвам се да говоря тихо, за да не изплаша дъщеря си, все едно обсъждаме времето, работата, нищо важно. Думите ми обаче се сливат една с друга. Чувам гласа си като ехо в главата си и през няколко секунди зрението ми се размазва. Появяват се нови силуети на Бека и София до техните, сякаш съм направил снимка, на която са мръднали.
— Инсулин.
Инсулин? Баща ми имаше диабет. Не беше особено добър в справянето си с него. По няколко пъти на седмица изпадаше в хипогликемичен шок — потта избиваше по челото му, докато търсеше глюкозна таблетка. София не се нуждае от повече инсулин, отколкото тялото ѝ произвежда — дори малка доза може да го накара да спре да функционира.
— Колко?
— Достатъчно.
Като че ли усещам трепет в гласа на Бека, скрит зад напереното ѝ поведение, но на лицето ѝ не е изписано нищо такова. Тялото ми започва да отказва. Усещам как силите ме напускат, все едно съм изкарал двойна смяна и съм пийнал едно-две след това.
— Защо? — съумявам да попитам. Правя малка крачка напред. Бабешка крачка. Колко е часът, господин Вълчо[9]?
— Светът трябва да се събуди и да види какво става.
Кръвта се смразява във вените ми. Погледът ми подскача от леденото изражение на Бека и върха на иглата, надвиснала над чистата бяла кожа на София. Бека надрусана ли е? Човек не прекарва много време с детегледачката си. Не повече от пет минути преди и след като дойде да гледа детето му. През останалото време са сами. Могат да правят каквото си поискат. Могат да бъдат всеки.
9
Детска игра на гоненица, популярна в англоезичния свят. Едно дете играе ролята на господин Вълчо. То застава с гръб към другите в другия край на стаята и те го питат „Колко е часът, господин Вълчо?“. Детето може да каже определен час и тогава децата изминават съответен брой крачки. Детето обаче може да каже, че е време за обяд и тогава хуква да гони останалите, докато хване друго дете, което тогава става господин Вълчо. — Б. р.