В един момент от издирването — предимно в онлайн форуми — научих, че много пилоти си падат по компютърните симулации. Струваше ми се невероятно, че след седмица в пилотска кабина някой би искал да си прекарва дните пред някоя игра с лоша графика, но хора всякакви. Очевидно съвременните симулатори бяха много реални и се доближаваха до преживяването да пилотираш истински самолет.
Осъзнах, че не подхождам правилно към задачата. Защо да търся пилот, който да се присъедини към нашата група, когато можех да накарам някой от нашата група да стане пилот?
Имах две възможности. Яндзъ беше нашият компютърен специалист. Той създаде форума ни в тъмната мрежа и се увери, че ще се самоунищожи, когато самолетът отлети; той създаде безбройните ни страници във фейсбук, които използвах, за да вербувам последователи по толкова ловък начин, че те дори не се усещаха.
За разлика от повечето в моята група, не аз намерих Яндзъ, а той намери нас. Комуникирахме посредством онлайн форум, заключен от поредица сложни — според нас — пароли. Един ден си включих компютъра и на кутийките за вписване се хилеше череп. Докато търсех начин да вляза, всичко се разпадна пред очите ми — цветовете се стекоха в долната част на монитора. Електронната ми поща иззвъня и разбрах каква е същността на този умен номер — трябваше да платя хиляда лири, за да си получа уебсайта обратно, или хакерът щеше да изпрати съдържанието му на полицията.
Дързостта му ме разсмя. Подвизите ни по онова време едва можеха да се определят като незаконни — разобличаването ни щеше да ни причини неудобство, но нямаше да е пагубно. Хиляда лири бяха изненадващо малка сума за предполагаем изнудвач и това ме накара да отговоря на имейла с алтернативна оферта. Тъй като възнамерявахме да предприемем по-сериозни действия, щяхме да се нуждаем от по-сигурен онлайн начин за комуникация. Това беше правилният човек, който да го създаде.
Яндзъ беше странен индивид. Той бе наследил голяма сума пари от баба си и това го бе направило още по-безразличен и по-равнодушен. Въобще не се интересуваше, както научих по-късно, от каузата на нашата група, а от предизвикателството да я крие. Всичко това го правеше ценен актив, но също така и рисков фактор, на когото не можех да поверя оръжие, камо ли управлението на самолет.
Амазонка също беше непредвидим, но поне успях да го опитомя, за разлика от Яндзъ. Както при по-голямата част от другите, също го намерих в интернет и от самото начало прецених, че групата може да се възползва от качествата му. Той беше труден човек с маниакални пристъпи, които го правеха доста нестабилен. За него важеше в пълна сила определението „вълк единак“, което ми се стори, че може да се окаже полезно в даден момент.
Разковничето при привличането на хора е да задоволиш желанията им. В общи линии това е възнаграждението — ако искат 28 000 лири на година, ти им даваш толкова, — но един проницателен работодател би направил нещо повече. Умелите ловци на глави проверяват акаунтите на целите си в социалните мрежи, за да разберат какви са слабите им места, преди да тръгнат на лов. „Предлагаме чудесна детска градина и фитнес в компанията ни, медицински пакет… Всеки петък излизаме да пийнем по нещо, работим от вкъщи, облеклото може да е неофициално…“
Слабото място на Амазонка беше много интересно.
„Просто искам да играя!“, гласеше единственото изречение в раздела „Биография“ в профила му. Останалото научих от постовете му. Той публикуваше нещо, след което го изтриваше, защото другите не му обръщаха внимание. Да — помислих си аз, — искаш да бъдеш оценен. Искаш да бъдеш харесван. Искаш да покажеш на родителите си, че не си пропилял живота си. Прочетох и другите му постове — споделени крайнодесни „патриотични“ снимки и много, много петиции за различни каузи — и разбрах, че това е човек, чиито гняв и недоволство можеха да се насочат в желаната от мен посока.
Изпратих му линк на моя профил в „Гранд Тефт Ауто“. Предположих, че няма да задава въпроси, и познах; добави ме в приятели същия следобед. Докато играехме, му хвърлях разни идеи, все едно бяха семена за сеене.
— Шибаните леви не позволяват на хората да носят макове[10], можеш ли да повярваш?
— Попадна ли на онази мадама във вестника? Цяла вечер са я черпили с напитки, а после се оплакала, че била изнасилена?!
— Международен ден на жената? Кога е международният ден на мъжа тогава?!
Той се хвана за всяка тема и по този начин потвърди подозренията ми, че вече не са му останали собствени възгледи, че годините в играене на компютърни игри са притъпили разума му до такава степен, че сега имаше нужда някой да му ги влива като пациент на системи. Бавно започнах да подбирам темите, докато не стигнахме момента, в който говорехме само за околната среда, докато той, а не аз, ги подхващаше.
10
Изкуствено червено цвете, което британците носят на реверите си в знак на почит към загиналите войници в Първата и Втората световна война. — Б. пр.