Апартамент „С“ беше огромен и елегантно обзаведен. Тредгил натисна някакво копче, завесите се дръпнаха и разкриха прозорци от тавана до пода, които през деня сигурно разкриваха зашеметяваща гледка към Мексиканския залив, млечнобелия плаж и магистралата, която се виеше покрай брега. В момента по водите трепкаха няколко светлини, а по магистрала 90 блестеше безспирна върволица от фарове, насочили се на изток.
На масичката за кафе имаше кошница с плодове, а в купа с лед бе оставена бутилка шампанско.
— Ако се нуждаете от нещо, господа — обясни Тредгил, — във всяка стая има бутони, с които можете да извикате етажния сервитьор. Предлагаме, разбира се, двайсет и четири часово обслужване по стаите.
— Много ви благодаря — отвърна Кастило.
— Ще желаете ли нещо друго, или да ви оставя?
— Не се сещам за нищо — каза Чарли.
Фернандо Лопес изчака вратата да се затвори след Тредгил, след това отбеляза:
— Като те знам какво представляваш, гринго, сигурен съм, че има много простичка причина да сме в апартамент, където настаняват играчите на бакара, които се самозабравят, когато започнат да губят.
— Играчи на бакара ли? — попита Чарли.
— Да, това е световната щабквартира на хората, които са готови да хвърлят с лека ръка двеста-триста хиляди на бакара. Ти не знаеше ли?
Кастило поклати глава.
— Казвай какво правим тук — настоя Фернандо.
— Благодаря ти, че не попита в джипа — отвърна Кастило.
— Няма ли да ми отговориш?
— Трябва да поговоря с бащата на Мастърсън. Не можем да говорим необезпокоявани у тях — както той казва, в плантацията, — защото бащата на вдовицата е зле със сърцето и не искат да го тревожат. Затова се разбрахме да се видим тук.
— И какво ще обсъждате? Чакай. Ще задам въпроса по друг начин. Какво, мама му стара, става тук?
— За да не се налага да повтарям, защо не почакаш, докато дойде? Сигурно ще пристигне всеки момент, а аз имам нужда да пийна нещо.
— И на мен няма да ми дойде зле — реши Фернандо.
— Какво каза онзи за бутон и етажния сервитьор?
— Тук трябва да има бар — реши Фернандо.
Той се приближи до панел на стената и започна да натиска копчетата. Едно от тях задейства панела, той се измести встрани и отзад се показа малък, но богато зареден бар.
— Еврика, открихме златното съкровище!
Тъкмо си бяха налели и се бяха чукнали, когато Уинслоу Мастърсън влезе в апартамента.
— Не успях да се измъкна достатъчно бързо — обясни той. — Хората бяха готови да ви посрещнат.
— Да, господине — отвърна Чарли. — Позволих си да…
— Вие сте ми гости — махна с ръка Мастърсън. — А една напитка е особено подходяща в този момент.
Той се приближи до бара и си наля от същата бутилка, „Феймъс Граус“, която бе отворил Фернандо.
— За мен е истинска магия как се управлява финансово това място — призна Мастърсън. — Един господ знае колко им струва поддръжката, и тъй като не са в някой благороден бизнес, значи мотивът трябва да е печалбата. Следователно гостоприемството им се ограничава единствено до онези, които са загубили — или най-вероятно ще загубят — огромни суми. Откъде се взеха всички тези хора — а те никак не са малко?
— И аз си мислех същото — обади се Фернандо.
— Извинете ме за нелюбезността, господине. Аз съм Уинслоу Мастърсън.
— Казвам се Лопес, господине. Фернандо Лопес.
— Вие сте от Запада, господин Лопес. Позволете ми да изкажа възхищението си към ботушите ви.
— Благодаря ви, господине. Тексасец съм. От Сан Антонио — обясни Фернандо.
Мастърсън изпи напитката и посегна да си налее още.
— Господин Кастило ми каза, че сте братовчеди — продължи Мастърсън.
— Да, господине.
— Преди години — започна да разказва Мастърсън — имах бизнес дела с очарователен господин в Сан Антонио, който носеше същото малко име като вас, господин Лопес, и вашата фамилия, господин Кастило. Да не би…
— Предполагам, че става въпрос за моя… за нашия… дядо — уточни Чарли.
— А да е имал дядо ви един великолепен бик от породата „Санта Гертруда“, който се казваше Линдън Джей?
— Дядо не само че не се възхищаваше от президент Джонсън — обясни Фернандо, — ами Линдън Джей, още като малък, произвеждаше толкова много мръсотия, че когато трябваше да го кръстим, за да го регистрираме…
— Същото ми разказа и дядо ви — разсмя се Мастърсън. — Както казват, светът е малък.
„Той разведрява обстановката с непринуден разговор — помисли си Чарли. — Отлага момента, когато ще чуе онова, което не му се иска да чува.
Какво да правя? Да го сваля на земята, за да отида във фермата му ли?
Не, мама му стара. Вик е там. Семейство Мастърсън са в безопасност.
Току-що докарахме сина му в ковчег, покрит с националното знаме.
Нека той определя крачката.“
— Много ме заболя, когато разбрах, че е починал — продължи Мастърсън. — Искрени съболезнования и на вас, и на цялото ви семейство.
След това се обърна и се изправи пред прозорците, загледан към трепкащите светлини в залива.
След малко, все още с гръб към тях, Мастърсън заговори отново:
— Знаете ли, че комарджийството цъфти по тези брегове от векове?
— Не, господине, не знаех — отвърна Чарли.
— И аз не знаех, господине — призна Фернандо.
— Първите комарджии са били мошениците, пиратите, които са упражнявали професиите си тук — продължи Мастърсън. — Обикновено отмъквали по-хубавките жени и ценната плячка от корабите, които пресрещали по Мисисипи.
— Нямах представа — обади се отново Фернандо.
— Сигурно затова съпругата ми се въздържа да споменава прадедите ни. Едно е да се гордееш, че са били свободни цветнокожи мъже в Ню Орлийнс още преди войната, а съвсем друго — да обясниш как са постигнали това.
— Моля? — попита Фернандо.
Мастърсън отпи дълга глътка и продължи:
— След битката за Ню Орлийнс Жан Лафит бил помилван заради подвизите си. Също и офицерите, и останалите от хората му. Повечето останали в Луизиана, ала някои, включително небезизвестният негодник капитан Алоя Хамел и синът му капитан Франсоа Хамел, които произлизали от Хаити, а преди това, разбира се, били дошли от Африка, се преселили тук, където земята била по-евтина, имало заливи и кътчета, където можели да разтоварват корабите, които нямало как да минат през митница. — Капитан — по онова време използвали френската дума maitre — Хамел и синът му — прочул се като fils de le maitre10 — когато чул, че Жан Лафит се е върнал на грешния път и тъй като знаел, че властите така или иначе ще тръгнат по следите на останалите оправдани мошеници, решил, че ако промени малко името си…
— Знам какво ще ни кажете — прекъсна го Чарли. — Синът на капитана, нали? Мастърсън.
Уинслоу Мастърсън бавно се обърна към прозореца, усмихна се и кимна.
— С течение на годините — продължи той — семейство Мастърсън се сдобило с доста земя в района. Част от нея била чудесна обработваема земя, друга част — покрита с гори, а пък теренът, на който е построен този ад за комарджиите, е бил никому ненужно блато.
— А сега — усмихна се Фернандо — аз знам какво ще кажете.
— Може би — усмихна се отново Мастърсън. — Преди петнайсет години някакви господа от Лас Вегас поискаха среща с мен, за да говорим за земята. Подозирам, че са останали неприятно изненадани, когато са открили, че не ора бос и гол с помощта на магаре.
Кастило и Фернандо се разсмяха.
— Знам, че бяха много разочаровани, когато им казах, че нямам намерение да продавам. Не им обясних, че не само не ми е приятно да продавам собствеността си, а и че съпругата ми си каза тежката дума. Тя искрено вярва, че собствениците на казина забогатяват за сметка на бедните. — Истина е, че всеки си има цена, а в моя случай хората от Лас Вегас разбраха каква е моята. Предложиха ми умопомрачителна за моите стандарти сума. И този апартамент, който мога да ползвам когато и колкото пожелая, плюс „пълна поддръжка“, което ще рече, че не плащам за нищо. Предполагам, все още таят надежди да идвам по-често, да си пийна както трябва и да сляза долу, за да им върна поне част от парите.
Кастило и Лопес се разсмяха.
— Отначало използвах апартамента, за да настанявам хора, които не ми се искаше да приема у дома — обясни Мастърсън и отпи от уискито. След малко добави: — Съпругата ми никога не е влизала тук.
Мастърсън ги погледна и допи чашата. Остави я внимателно на бара и се обърна към Кастило.
— Много добре — каза той. — Стига приказки. Кажете ми, господин Кастило, кой отвлече снаха ми и уби сина ми. Защо? Какво мога да направя, за да отмъстя за смъртта му?
— Добре, господине — кимна Чарли. — Ще ви кажа каквото зная, което не е много. Когато президентът научил, че госпожа Мастърсън е изчезнала и по всяка вероятност става въпрос за отвличане, той ме изпрати в Буенос Айрес…