Не, мама му стара. Вик е там. Семейство Мастърсън са в безопасност.
Току-що докарахме сина му в ковчег, покрит с националното знаме.
Нека той определя крачката.“
— Много ме заболя, когато разбрах, че е починал — продължи Мастърсън. — Искрени съболезнования и на вас, и на цялото ви семейство.
След това се обърна и се изправи пред прозорците, загледан към трепкащите светлини в залива.
След малко, все още с гръб към тях, Мастърсън заговори отново:
— Знаете ли, че комарджийството цъфти по тези брегове от векове?
— Не, господине, не знаех — отвърна Чарли.
— И аз не знаех, господине — призна Фернандо.
— Първите комарджии са били мошениците, пиратите, които са упражнявали професиите си тук — продължи Мастърсън. — Обикновено отмъквали по-хубавките жени и ценната плячка от корабите, които пресрещали по Мисисипи.
— Нямах представа — обади се отново Фернандо.
— Сигурно затова съпругата ми се въздържа да споменава прадедите ни. Едно е да се гордееш, че са били свободни цветнокожи мъже в Ню Орлийнс още преди войната, а съвсем друго — да обясниш как са постигнали това.
— Моля? — попита Фернандо.
Мастърсън отпи дълга глътка и продължи:
— След битката за Ню Орлийнс Жан Лафит бил помилван заради подвизите си. Също и офицерите, и останалите от хората му. Повечето останали в Луизиана, ала някои, включително небезизвестният негодник капитан Алоя Хамел и синът му капитан Франсоа Хамел, които произлизали от Хаити, а преди това, разбира се, били дошли от Африка, се преселили тук, където земята била по-евтина, имало заливи и кътчета, където можели да разтоварват корабите, които нямало как да минат през митница. — Капитан — по онова време използвали френската дума maitre — Хамел и синът му — прочул се като fils de le maitre10 — когато чул, че Жан Лафит се е върнал на грешния път и тъй като знаел, че властите така или иначе ще тръгнат по следите на останалите оправдани мошеници, решил, че ако промени малко името си…
— Знам какво ще ни кажете — прекъсна го Чарли. — Синът на капитана, нали? Мастърсън.
Уинслоу Мастърсън бавно се обърна към прозореца, усмихна се и кимна.
— С течение на годините — продължи той — семейство Мастърсън се сдобило с доста земя в района. Част от нея била чудесна обработваема земя, друга част — покрита с гори, а пък теренът, на който е построен този ад за комарджиите, е бил никому ненужно блато.
— А сега — усмихна се Фернандо — аз знам какво ще кажете.
— Може би — усмихна се отново Мастърсън. — Преди петнайсет години някакви господа от Лас Вегас поискаха среща с мен, за да говорим за земята. Подозирам, че са останали неприятно изненадани, когато са открили, че не ора бос и гол с помощта на магаре.
Кастило и Фернандо се разсмяха.
— Знам, че бяха много разочаровани, когато им казах, че нямам намерение да продавам. Не им обясних, че не само не ми е приятно да продавам собствеността си, а и че съпругата ми си каза тежката дума. Тя искрено вярва, че собствениците на казина забогатяват за сметка на бедните. — Истина е, че всеки си има цена, а в моя случай хората от Лас Вегас разбраха каква е моята. Предложиха ми умопомрачителна за моите стандарти сума. И този апартамент, който мога да ползвам когато и колкото пожелая, плюс „пълна поддръжка“, което ще рече, че не плащам за нищо. Предполагам, все още таят надежди да идвам по-често, да си пийна както трябва и да сляза долу, за да им върна поне част от парите.
Кастило и Лопес се разсмяха.
— Отначало използвах апартамента, за да настанявам хора, които не ми се искаше да приема у дома — обясни Мастърсън и отпи от уискито. След малко добави: — Съпругата ми никога не е влизала тук.
Мастърсън ги погледна и допи чашата. Остави я внимателно на бара и се обърна към Кастило.
— Много добре — каза той. — Стига приказки. Кажете ми, господин Кастило, кой отвлече снаха ми и уби сина ми. Защо? Какво мога да направя, за да отмъстя за смъртта му?
— Добре, господине — кимна Чарли. — Ще ви кажа каквото зная, което не е много. Когато президентът научил, че госпожа Мастърсън е изчезнала и по всяка вероятност става въпрос за отвличане, той ме изпрати в Буенос Айрес…
— И нямате никаква идея кои са тези хора, така ли? — попита Мастърсън, след като Чарли приключи разказа си.
— Не, господине, нямам. Очевидно имат нещо общо с господин Лоримър. Затова ще се опитам да го намеря. Ако има нещо друго, каквото и да е, за което се сещате и което може да ми бъде от помощ…
Мастърсън кимна замислен.
— Тук има една прослойка, господин Кастило, заможни негри, които могат да проследят родословното си дърво до първите свободни цветнокожи. Става въпрос, че се чувстваме по-добре един с друг, отколкото с другите хора.