— В бъдеще ще се постарая да съм по-внимателен — отвърна Кастило.
Гьорнер кимна.
— Та на въпроса ти, Карл, за скритите пари или за препраните, които отиват в Южна Америка, най-вече в Аржентина.
— Какво за тях?
— Този въпрос открай време ме вълнува, вълнуваше и дядо ти. Нацистите не са измислили сами този вариант. Не са били чак толкова умни. Цялата работа започнала след Първата световна война и Версайската конвенция. Французите и англичаните, ако си спомняш, получили германска Източна Африка като репарация, както и почти всичко друго, което успели да измъкнат от германците.
Гьорнер замълча, после попита:
— Лекцията ще бъде доста дълга, струва ми се. Сигурни ли сте, че искате да продължа?
— Не знам за Чарли — отвърна Торине, — но аз държа да я чуя.
— Разказвай, Ото, моля те.
— Колкото и неблагоприятна да е била Версайската конвенция — а аз съм от хората, които са убедени, че благодарение на нея Хитлер идва на власт и затова Втората световна война е била неизбежна, — тя не конфискува директно холдингите на германците, на унгарците, на когото и да е в бивша германска Източна Африка. Било променено колониалното правителство от германско на френско и хората все още притежавали фермите си, бизнеса си, и на каквото там разчитали. — След това французите и англичаните качили данъците на фермите, на различните видове бизнес и на всичко останало, което било тяхно законно право. Проблемът бил, че сега сумите трябвало да се плащат във френски франкове и английски лири. Германската марка била без всякаква стойност. Така че германските земевладелци не можели да осигурят достатъчно франкове и лири, за да си платят данъците. Тогава конфискували собствеността им за неплатени данъци и я разпродавали на търг във франкове и лири на онзи, който бил готов да предложи най-високата цена, а това в повечето случаи били французи и англичани.
— Кофти номер — отбеляза Торине.
— Да не говорим колко е неморален, но затова пък всичко е напълно законно — продължи Гьорнер. — Малцина щастливци не загубили собствеността си — включително някои от унгарските ти роднини, Карл, които по една или друга причина си имали депозити в злато в Южна Африка. Южноафриканците мразели и англичаните, и французите и си затворили очите, когато златото, което германците държали в банките си, било прехвърлено или в банки в Южна Африка, или в Швейцария. — Когато се провели търговете, някои от наддаващите се оказали швейцарци и южноафриканци, които в замяна за златото си успели да купят франкове и лири при доста изгоден курс и по този начин платили повече от французите и англичаните, които били дошли с намерението да се сдобият с нещо на безценица.
— Така твоята Nagyneni13 Олга, Карл…
— Какво? — прекъсна го Торине.
— Унгарската ми леля Олга — обясни Кастило. — Тя живееше тук при нас, докато… на колко бях, Ото, на седем или на девет?
— Беше на осем, когато Олга почина — отвърна Гьорнер. — Както и да е, тъй като имали злато в Южна Африка, Олга и съпругът й, който все още бил жив по онова време, успели не само да запазят имотите си в Източна Африка, ами купили на търг холдингите на Госингер, които в противен случай щели да попаднат в ръцете на алчните французи и англичани.
— След Втората световна война комунистите в Унгария конфискували, разбира се, каквото тя притежавала, но когато Стария най-сетне успя да я измъкне от Унгария, тя все още бе във владение на собствеността си в Африка. Остави я на Стария, когато почина. Той пазеше имотите, докато не прецени, че след освобождението Кения няма да се превърне в Африканския рай, за който тръбяха чернокожите лидери.
— За пръв път чувам всичко това — призна Кастило.
— Просто е трябвало да попиташ, Карл — засече го Гьорнер. — Важното е, че хората си научили урока. Разбрали, че е разумно да разполагат с твърда валута извън страната, в която живеят. Така швейцарските банки станали незаменими благодарение на стриктните си правила за банкова тайна.
— Цялата работа била да се изнесат парите от страната, без да разбере правителството. Това означавало, че трябва да имаш приятел в страната, където искаш да скриеш златната си кокошка. За германците мястото, където можеш да намериш приятели — в някои случаи дори роднини, — се оказала Аржентина. През трийсетте, хората лесно забравят, Аржентина разполагала с най-големия златен резерв в света.