Мери се гмурна в човешкото море и то веднага я погълна. Тя престана да
бъде отделно същество, тя се сля с пороя от бутащи се, смеещи се, ръкомахащи
хора, който я носеше напред независимо от волята й; тласкана ту насам, ту натам, но винаги напред, от тази окръжаваща я сила, Мери изведнъж се учуди на
собственото си безразсъдство. Блъсканицата и грубата тълпа не отговаряха на
идиличната картина, която тя си представяше в мислите си, натрапчивите викове и
ярките светлини не бяха като във фантазията й; само след пет минути, прекарани
на панаира, тя вече съжаляваше, че е дошла и започна да разбира, че баща й все
пак може би е бил прав и разумен, като й забрани да идва. Макар че бе дошла
единствено с намерението да види Денис, тя почувствува, че той няма да може да я
открие в тази навалица, а когато някакъв остър лакът се заби в ребрата й и едно
дебело селянче я настъпи и се ухили неловко вместо извинение, тя посърна и се
изплаши. Какво чувство беше я привлякло сред тези простаци и палячовци? Защо
така невнимателно, дръзко и опасно наруши заповедта на баща си и се отзова с
такава лекомислена и охотна невъздържаност на първия повик на младежа, когото
познаваше само от един месец?
Люшкана в тълпата, тя си припомни този месец и с меланхолична яснота си
даде сметка, че летящата врата на градската библиотека беше донякъде причина за
всичко. Отвътре на вратата бе написано повелително: „Дръпни!“ и съгласно това
кратко нареждане човек трябваше на излизане от библиотеката със сила да я
дръпне; но тя бе толкова затегната и тежка, че натоварен с книги и изплъзнал се
от властния поглед на вратаря на кметството, човек се изкушаваше да пренебрегне
нареждането и да бутне. В онзи паметен ден тя, разбира се, бе бутнала вратата и
протегнала енергично ръка, се хвърли право на гърдите на един младеж, облечен в
кафяво. Тя излезе с такъв замах, че можа добре да види цвета на елегантния му
костюм. Кафяви бяха и косите му, и лицето му, осеяно с дребни по-тъмни лунички; като вдигна стреснато поглед, тя веднага забеляза, въпреки смущението си, че
зъбите му са равни и бели. Той веднага й се усмихна и докато тя го гледаше с
отворени очи и уста, той се овладя, любезно вдигна падналата й книга, отвори я
спокойно и прочете името на Мери на абонаментната карта.
— Съжалявам, че ви уплаших, госпожице Мери Броуди — извини се той
сериозно, но продължаваше да й се усмихва със своите кафяви очи. — Тези врати са
страшно коварни. Би трябвало да им сложат стъклени прозорци. Вината е моя,
загдето не съм повдигнал този въпрос пред градския съвет.
Мери се засмя глупаво и неприлично, но, уви, неудържимо на тоя тънък
подбив и престана да се смее едва когато младежът добави предпазливо, като че ли
казваше нещо маловажно:
— Казвам се Фойл… Аз живея в Дарок.
Те се изгледаха в продължение на няколко мига, а тя се изчерви като
някоя глупачка (по-късно той я уверяваше, че се изчервява прелестно) и плахо
промълви:
Страница 13
Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq
— Ще трябва да си вървя.
Какъв нелеп израз, мислеше си тя сега. Той не се опита да я задържи —
със съвършена учтивост отстъпи настрана, свали шапка и се поклони; но чак до
края на улицата тя усещаше върху си почтителния внимателен и възхитен поглед на
неговите живи кафяви очи. Това беше началото!
Никога дотогава тя не бе го забелязвала в Ливънфорд по простата причина,
че той рядко дохождаше, но скоро започна често да го вижда по улиците. И
наистина те постоянно се срещаха, но при все че нямаше случай да я заговори, той
винаги й се усмихваше и я поздравяваше весело, но с уважение. Тя започна да
обича тази весела непринудена усмивка, да търси широките му рамене, да желае да
види драговолния блясък на очите му. Понякога го съзираше сред някои от
най-дръзките и смели младежи в Ливънфорд, застанали пред новооткритата
сладкарница на Берторели, и със страхопочитание схващаше, че тези неустрашими
юноши го приемаха като равен и дори като по-горен от себе си. Това, както и
обстоятелството, че той посещава такова непристойно и страшно място като
италианската сладкарница, я караше да потреперва. Беглото й познанство с него
придаваше и на нея известно достойнство, тъй като, когато минаваше край тях,
дори в негово отсъствие тези отбрани младежи любезно замълчаваха и като един
човек сваляха шапки в нейна чест и с това я караха да изпитва приятен трепет, но
и безпокойство.
След една седмица тя отново отиде в библиотеката и въпреки че този път,