затъмнената сцена, върху която бавно се плъзна маститата фигура на несравнимата
Болита. Загъната в дълга бяла рокля, лишена от моряшката шапчица, но все пак
дискретно забулена с дългите жълти къдри, които се стичаха изобилно около лицето
й, снабдена с чифт големи и неоспоримо ангелски криле, тя се понесе през
полумрака и застана в серафимска поза пред смаяния им поглед. Нямаше вече
волностите на танца, външния блясък на балета; сега, сякаш преобразена и
пречистена, мадам презираше съществото, което викаше: „О, ла, ла!“ и изпълняваше
ужасния шпагат; тя заплува благочестиво на сцената под акомпанимента на шумно
скърцащи телове и макари, които крепяха платформата, и подрънкването на
тържествен религиозен химн върху пианото зад кулисите. Последваха бурни
аплодисменти предимно под формата на пронизително свирене от задните редове и
високи викове: „Бис, бис!“; обаче режимът на Мак Инали не допускаше бисове и
мадам, като се поклони с пърхащи криле, се оттегли грациозно и отиде в колата да
види дали внучката й Кети Маджънти е заспала.
Мери запляска възторжено с ръце и се обърна към Денис.
— Какво ще кажеш сега? — запита тя сериозно, сякаш го предизвикваше да
намери недостатък у такова божествено същество. Хванали се за ръце, сплели
пръстите си, те седяха плътно притиснати на тясната дървена скамейка; загледан в
обърнатото към него захласнато лице на Мери, Денис стисна ръката й и
многозначително отговори:
— Ще кажа, че си прекрасна!
Това беше върхът на остроумието! Мери прихна да се смее, но смехът й,
така необикновено весел и волен, извика в съзнанието й като контраст мисълта за
в къщи и тя изведнъж се смрази, като че ли я бяха хвърлили в ледена вода,
потрепера и наведе глава. Но с усилие се отърси от унилостта — успокоена от
присъствието на Денис, вдигна пак очи и видя, че сега Маджини владееше сцената.
Отпред бяха спуснали бял екран и магическият фенер в дъното на шатрата
прожектираше върху него заглавието: „Нежна и вярна“ или „Любимата на моряка“.
Раздрънканото пиано подхвана встъпителните тактове на баладата и Маджини започна
да пее. Докато той изливаше захаросаните думи, върху екрана се появяваха богато
оцветени картини, които показваха трогателните премеждия, съпровождащи всяка
вярна любов. Срещата на моряка с воденичарската дъщеря край потока, раздялата, самотния моряк в каютата му, изпитанията на благородния моряк при пътуването и
не по-малко сърцераздирателните страдания на възлюбената му, ужасите на
корабокрушението, отчаяния героизъм и спасението; с широко отворени очи и
притаен дъх те гледаха тези картини да се изреждат, докато най-после достойните
влюбени пак се събраха, хванали се за ръце край същия поток — повторение на
първата картина, — за облекчение и задоволство на цялата публика.
След това по особено пожелание от публиката Маджини изпя „Хуанита“,
мелодия по-буйна и по-опасна, в която се възпяваха изкусителните прелести на
една дама, по-тъмна и по-страстна от гълъбоподобната изгора на моряка. Когато
свърши, виковете от последните скамейки бяха шумни и продължителни и трябваше да
мине доста време, преди да му позволят да обяви последния си номер — „Страната
на любовта“, която, както той осведоми публиката, била любимата песен на Чиро
Пинсути. За разлика от другите това бе проста, мелодична и трогателна песен и
макар че певецът никога в живота си не бе ходил по на юг от Дъмфрис с турнетата
на Мак Инали, той я изпя с чист и естествен глас. Меките тонове на вълни се
носеха в затъмнената шатра и Мери почувствува, че порив на пламенна нежност и
любов я влече към Денис. Върховният подем на чувствата изпълни очите й със
сълзи. Никой досега не беше се отнасял към нея като Денис. Тя го обичаше.
Издигнала се с блясъка на вечерта и великолепието на музиката високо над
ограниченото и монотонно ежедневие, тя бе готова, ако той поиска, да умре за
този млад бог, притиснат до нея в сладко-горчив съюз — сладък, защото го
обожаваше, и горчив, защото трябваше да се разделят.
Песента свърши. Сепната, Мери разбра, че краят на представлението е
дошъл. Свързани от мълчаливо взаимно разбиране, те излязоха от шатрата на свежия
вечерен въздух. Вече се бе стъмнило, ярки светлини заливаха панаира, тълпата бе
понамаляла, но все още весело напираше, обаче те двамата бяха изпълнени с
по-дълбока омая и за тях панаирът бе изгубил привлекателността си. Те