инстинкт напираше у нея и тя плътно притисна устните си към неговите.
Денис бе зашеметен. В неговия скромен любовен опит нямаше нищо подобно и
почувствувал, че получава рядък и прекрасен дар, без да съзнава какво прави, той
се отпусна спонтанно на колене пред нея, обхвана я с ръце и благоговейно
притисна лицето си към дрехите й. Миризмата на грубата й износена вълнена пола
за него бе ухание; усети как бедрата й — така трогателно стройни и неоформени —
потреперват при допирането му. Той я хвана за ръка и я привлече до себе си. Сега
можеше да вижда малката трапчинка на шията й и нежната синя вена, която се
Страница 18
Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq
спускаше надолу. Къдрица коса падна над гладкото й бледо чело, когато свали
шапката й. Той първо целуна челото й неловко, плахо, със смущение, което му
правеше чест, преди да сложи устни върху очите й и да ги затвори с целувки.
Сега те лежаха прегърнати, закрити от високите стръкове и ракитите,
върху постелята от мека трева. Допирът на телата им ги изпълваше с приятна
топлина, така че нямаше защо да говорят. В мълчание те забравиха за света, за
тях вече не съществуваше нищо друго освен самите те. Главата й лежеше на ръката
му, а между разтворените устни зъбите й блестяха на лунната светлина като малки
бели зрънца. Дъхът й беше като прясно мляко. Отново той видя в трапчинката на
шията й малката вена, пролазила под гладката кожа като малка рекичка през
девствен сняг, и ласкаво я погали, проследявайки с върха на пръстите си нежната
й извивка надолу. Колко твърди и закръглени бяха гърдите й — всяка като гладък и
съвършен, непокътнат плод, обгърнат от шепата му за милувка. От натиска на
ръката му гореща руменина нахлу в лицето й и въпреки че дишането й се ускори, тя
не го отблъсна. Тя почувствува как тези малки девствени гърди, които никога
досега не бяха занимавали съзнанието й, постепенно се наливаха, като че
изпълнени от прилив на кръв, и всичката й млада сила преля в тях, сякаш щяха да
пуснат живителен сок за невидимо, кърмаче. После тя се унесе и легна със
затворени очи в обятията му, забрави всичко, престана да бъде самата тя, бе
негова. По-бърза от лястовичка, душата й политна да срещне неговата и съединени, оставили телата на земята, двете души се въззеха в ефира. Заедно те се издигнаха
леко като двете пеперуди и безшумно като реката. Никакво разстояние не ги
възпираше, никаква земна връзка не ограничаваше възторга на полета им.
Една по една светлините на панаира угасваха: една стара жаба с искрящи
срещу луната големи тъжни очи подскочи в тревата край тях и безшумно се
отдалечи; рядка бяла мъгла замрежи отблясъка на реката като дъх върху огледало; после, когато тюлените воали на изпаренията надвиснаха над бреговете, неясни
сенки запълниха ниските места на ливадите, а земята започна леко да изстива,
като че ли топлината й се поглъщаше от осланения въздух. Падащата мъгла
заглушаваше всеки звук; настана пълна тишина, докато чак след много време една
пъстърва скочи някъде нагоре по реката и тежко плесна във вира.
При този звук Мери бавно се раздвижи и тихо пошепна, съзнавайки
наполовина къде се намира:
— Денис, обичам те. Мили, скъпи Денис! Но вече е късно, много късно!
Трябва да си вървим.
Тя тежко вдигна глава, бавно размърда вкочанените си крайници и изведнъж
като мълния в съзнанието й нахлу споменът за баща й, за дома й, за това, че е
тук. Тя скочи, уплашена, ужасена от себе си.
— О, какво направих! Баща ми! Какво ще стане с нас? — извика тя. —
Лудост е, че съм тук, в този вид.
Денис се изправи.
— Нищо лошо няма да ти се случи, Мери — опита се той да я успокои. — Аз
те обичам! Ще се погрижа за тебе.
— Тогава ме остави да си ида! — Сълзи се стичаха по бледите й бузи. — О!
Трябва да съм в къщи, преди да се е прибрал, иначе цяла нощ ще стоя навън. Няма
да имам вече дом!
— Не плачи, мила Мери — замоли се той. — Мъчно ми е, като те гледам да
плачеш. Не е толкова късно… още няма единайсет часа! Пък и аз съм отговорен за
всичко, цялата вина е моя.
— Не! Не! Аз съм виновна, Денис. Не биваше да идвам. Не послушах баща
си. Само аз трябва да пострадам от това.
Денис обхвана с ръка разтрепераното й тяло и като я погледна отново в
очите, каза твърдо:
— Ти няма да пострадаш, Мери! Преди да си идем, искам да разбереш едно:
обичам те. Обичам те повече от всичко. Аз ще се оженя за тебе.
— Да, да — изхлипа тя. — Само ме пусни да си отида! Трябва да си отида!
Баща ми ще ме убие! Ако не закъснее тази вечер, нещо страшно ще се случи с мен…