с двама ни.
Тя се втурна да тича нагоре по пътеката, като се подхлъзваше и се
препъваше в бързината, а той я следваше, опитвайки се да я утеши и успокои,
говорейки й най-ласкави нежни думи. Но макар че заслушана в думите му Мери
престана да плаче, тя продължи да тича и не проговори, докато не стигнаха до
края на града. Тук тя рязко се спря.
— Не идвай по-нататък, Денис — каза тя задъхано. — Толкова стига. Може
да го срещнем… баща ми.
— Но по пътя е тъмно — възрази той. — Страх ме е да те оставя сама.
— Трябва да си отидеш, Денис! Той може да ни види заедно.
— А тъмнината?
— Няма какво да се прави! Ще тичам по целия път.
Страница 19
Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq
— Ще те заболи, ако тичаш така до в къщи, Мери. Толкова е тъмно. Пътят
сега изглежда съвсем пуст.
— Пусни ме! Трябва! — извика тя. — Сама ще си ида! Довиждане!
Тя докосна за последен път ръката му и побягна; фигурата й се стопи в
мрака и изчезна.
Денис се загледа в непрогледната тъма, като напразно се опитваше да
следи бързия й бяг, чудеше се дали да я повика, или да я настигне, вдигна ръце
объркано, сякаш я призоваваше да се върне при него, после бавно ги свали и след
дълго колебание се обърна мудно и пое печалния път към дома си.
В това време, подгонена от ужас, Мери с последни сили тичаше по пътя, по
същия път, по който така лекомислено бе преминала същата вечер. Струваше й се, че оттогава за тези няколко часа е изминала цяла вечност от време и
преживявания. Немислимо беше тя, Мери Броуди, да бъде сама на улицата в такъв
час; плашеше я звукът от стъпките й в тишината, които отекваха самотно като ново
обвинение пред баща й, пред света, които високо оповестяваха нейното безумие и
падение. Денис иска да се ожени за нея! И той трябва да е полудял — та той няма
никаква представа за баща й и за живота й в къщи. Отзвукът от собствените й
стъпки й се подиграваше, шепнеше й, че е безразсъдно от нейна страна да попада в
такова положение, караше самата мисъл за любовта й към Денис да изглежда
мъчителна, гротескна и абсурдна. Като приближи към къщи, тя изведнъж различи
пред себе си друга фигура и ужасното подозрение, че това може да е баща й, я
изпълни с няма тревога. Често той се връщаше от клуба едва след единайсет часа, но понякога си идваше и по-рано. Настигайки постепенно непознатия, безмълвно
приближавайки към него, тя реши, че това трябва да е баща й. Но изведнъж
въздишка на облекчение се откъсна от устните й; тя разбра, че пред нея е брат й
и забравила всяка предпазливост, изтича задъхана към него.
— Мат! О, Мат! Почакай! — И като се хвърли към него, сграбчи ръката му
като удавница.
— Мери! — сепна се той рязко, сякаш не вярваше на очите си.
— Да! Аз съм, Мат, и слава богу, че си ти! Отначало помислих, че е
татко.
— Но… Но защо си навън толкова късно? — извика той, уплашен и изненадан.
— Къде си била?
— Не ме разпитвай сега, Мат — изпъшка Мери. — Нека да влезем бързо,
преди да е дошъл татко. Моля ти се, Мат, миличък! Не ме питай нищо!
— Но какво си правила? Къде си била? — повтори той. — Какво ще си
помисли Мама?
— Мама ще си помисли, че съм си легнала или че чета в стаята си. Тя
знае, че често чета, когато те чакам.
— Мери! Това е ужасна история. Не зная какво да направя. Срамота е да те
намирам на улицата по това време. — Той направи няколко крачки, после изведнъж
нещо му дойде наум и рязко се спря.
— Не искам госпожица Мойр да узнае за това. Това е позор! Такова скитане
на сестра ми може да ме злепостави пред нея.
— Не й казвай, Мат! Нека само да влезем. Къде ти е ключът? — настоя
Мери.
Мърморейки под носа си, Матю се приближи до стъпалата на къщата. Мери
облекчено въздъхна, като видя, че резето на външната врата не е спуснато, което
означаваше, че баща й още не си е дошъл. Той отвори вратата.
Къщата беше тиха — никой не я чакаше, никой не я посрещна с укор или
обвинение. Като разбра, че излизането й като по чудо е останало неразкрито,
обзета от благодарност, Мери хвана брат си за ръка и те безшумно се изкачиха по
стълбите в тъмнината.
В стаята си тя дълбоко пое дъх и пипнешком се ориентира, чувствувайки се
сигурна в познатата й обстановка. Самият допир на близките й предмети я
успокояваше. Слава богу, сега беше в безопасност. Никой нямаше да узнае! Тя
свали дрехите си в тъмнината и пропълзя в леглото. Студените чаршафи уталожиха
трескавата й отпадналост, а меката възглавница галеше измъчената й от болки