спомни, че оттогава нервният Петигру бягаше от него като от чума и бе навикнал
да го дебне, докато се отдалечи, преди да посмее да излезе на улицата.
Скоро той прекоси спокойния, изискан квартал и навлезе в града, където
на южния край на Чърч стрийт един занаятчия, понесъл торбата си с инструменти, го поздрави със сваляне на шапка на минаване. Броуди изпъчи гърди при този знак
на уважение, отреден само за най-видните граждани.
— Добро утро — отговори той дружелюбно, дигна още по-гордо глава, сви по
Хай стрийт, нарамил бастуна си, и като войник закрачи по наклона, докато стигна
до най-високото място на голямата улица. Тук той се спря пред един
незабележителен магазин. Магазинът беше стар и скромен, с тясна безлична фасада, само с една малка витрина, на която нямаше стока, а беше пусната ситна телена
мрежа; тя закриваше витрината, но показваше какъв е магазинът, тъй като върху й
със златни букви бе изписана само една дума — „Шапкар“. Следователно това беше
шапкарски магазин, но макар да беше на най-личното място в града, той не само
прикриваше предназначението си, а сякаш се дърпаше от погледа на публиката, като
отстъпваше малко от общата линия на улицата и позволяваше на околните сгради да
стърчат над него и пред него, като че въпреки установената солидност на
положението си искаше да остане колкото се може по-незабележим и затулен,
запазвайки характера си, но стремейки се да скрие себе си и всичко, каквото
имаше в него, от нахалните очи на простаците. На фирмата над вратата, също
избеляла от старост, със силно напукана от слънцето боя, измита от дъждовете, все още можеше да се различи изписаното с тънки наклонени букви име „Джеймс
Броуди“. Това беше магазинът на Броуди. Всяка сутрин, като го погледнеше,
мисълта, че притежава този магазин, неизбежно го развеселяваше. В продължение на
двадесет години той се отнасяше към професията си с благосклонно пренебрежение.
Разбира се, това беше единственият източник за прехраната му, невзрачният извор
на средства за неговото превзето и солидно жилище; оттук излизаха фините му
дрехи и парите, които дрънкаха изобилно в джобовете му; и все пак Броуди гледаше
на магазина си, както човек би гледал снизходително, но и с презрение на някаква
незначителна и неприятна слабост в характера си. Той, Броуди, шапкар! Той не се
Страница 23
Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq
срамуваше, а се самооблъщаваше от тази смешна нелепост, опиваше се от контраста
между себе си и професията си; този контраст според него трябваше да прави силно
впечатление на околния свят. Броуди се обърна и изгледа улицата отгоре надолу
като монарх, който милостиво позволява на народа да го види. Той беше само
шапкар. Цялата абсурдност на това положение винаги стоеше пред него и неизбежно
го занимаваше. И сега той се разтърси от вътрешна насмешка и влезе в магазина, за да започне ежедневната си работа.
Вътре магазинът беше тъмен, занемарен и почти мръсен; мрачното помещение
бе разделено на две от голям тезгях — той го разполовяваше на дължина и служеше
като преграда между посетителите и служебните помещения; върху неговата изтрита
и грапава повърхност на единия край имаше редица от потъмнели различно високи
месингови закачалки, със закачени по тях и шапки и каскети от разни цветове и
фасони. С другия си край тезгяхът опираше о стената, като последната му дъска
можеше да се вдига и откриваше достъп до няколко стъпала, които водеха до
стъклена врата с надпис: „Кантора“. Още по-назад, встрани от това издигнато
помещение и под него, се намираше една малка дъсчена преграда, която служеше
като задно отделение на магазина и чиито първоначални размери бяха стеснени от
изградената по-късно кантора; там едва се побираха една дъска за гладене и една
постоянно горяща желязна печка, която доизсушаваше без това сухия и замърсен
въздух. В самия магазин стените бяха покрити със сиво-червени тапети и украсени
с няколко стари гравюри. Въпреки че не можеха да се видят много шапки, а по тях
нямаше етикетчета с цените, зад тезгяха имаше широки махагонови шкафове за шапки
и дълги рафтове, по които от пода до тавана бяха наредени купове картонени
кутии.
Зад тезгяха пред тези изобилни, но скрити запаси стоеше млад човек,
чиято външност подсказваше, че и неговите запаси от добродетели сигурно са
скрити. Той беше слаб и бледен, а обезцветеното му лице, което сякаш
протестираше срещу липсата на слънчева светлина в магазина, бе обсипано с бледни