почетни белези от постоянна борба с пъпчасването, на което той за нещастие бе
жертва и което любещата му майка отдаваше на малокръвие, подсилвайки го поради
тая причина с хинин „Пепър'с“ и желязно вино.
Общото приятно впечатление от чертите му обаче никак не се накърняваше
от тези дребни дефекти, нито пък от малката, но биеща на очи брадавица, която
необмислено си бе избрала място тъкмо на върха на носа му — напротив, лицето му
бе обкръжено приятно от тъмни коси, които стърчаха на клечки, макар да ги мажеше
грижливо, и бяха така засипани с пърхот, че излишъкът образуваше постоянна ивица
като от скреж по яката на сакото му.
Иначе външността му бе приятна, а и дрехите бяха тактично съобразени с
положението му; обаче около него се разнасяше особена миризма на вкиснато,
причинена от склонността, особено на краката му, към обилно потене — едно
неизбежно нещастие, което често даваше повод на Броуди да го изхвърля през
задната врата, която водеше право към реката, заедно с парче сапун и грубо
нареждане да измие провинилите се крайници. Това беше Питър Пери — едновременно
разсилен, помощник, продавач, прислужник за печката и за дъската за гладене,
лакей на господаря и слуга за всичко.
Когато Броуди влезе, Пери наклони тялото си напред, притисна ръце с
разперени пръсти и прегънати лакти към тезгяха, показвайки повече темето,
отколкото лицето си, и в изблик на раболепие зачака поздрава на господаря.
— Добрутро, Пери.
— Добро утро, господин Броуди, сър — отговори Пери с нервна припряност,
показвайки малко по-малко коса и малко повече лице. — Пак много хубава сутрин, сър! Чудесна за този сезон. Прекрасна!
Той замълча почтително, преди да продължи:
— Господин Дрон идва тази сутрин; каза, че по работа, сър.
— Дрон! За какъв дявол съм му притрябвал?
— Съвсем не мога да ви кажа, сър. Той каза, че пак ще мине.
— Хм! — изръмжа Броуди. Влезе в кантората, отпусна се на един стол и без
да обърне внимание на няколкото делови писма на масата, запали лулата си. После
бутна шапката си назад — тя беше символ на личното му превъзходство и той никога
не я сваляше в магазина; после посегна към „Глазгоу хералд“, сложен грижливо на
сгода до ръката му.
Броуди зачете уводната статия бавно, движейки устните си според думите,
и макар че трябваше често по два пъти да прочита някое по-сложно изречение, за
да схване смисъла му, упорито продължаваше да чете. От време на време сваляше
вестника и се заглеждаше в стената пред себе си, напрягайки всичките сили на
тромавия си мозък в стремеж напълно да разбере съдържанието. Всяка сутрин Броуди
си налагаше тежката задача да усвои политическата уводна статия на „Хералд“ —
като човек с положение, той смяташе това за свой дълг. Освен това по този начин
той се запасяваше със солидни аргументи за по-сериозни разговори — ето защо
Страница 24
Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq
никога не се отказваше от тази задача, при все че до следващата сутрин напълно
забравяше същината на прочетеното.
С упорит труд той се бе справил с половин колонка, когато плахо
почукване на стъклената врата го смути.
— Какво има? — викна Броуди.
Пери — само той можеше да чука така — отговори през затворената врата:
— Господин Дрон ви търси, сър.
— За какъв дявол съм му притрябвал? Не знае ли, че чета уводната на
„Хералд“ и не искам да ме смущават?
Дрон, едно свито, незначително човече, стоеше зад гърба на Пери и чуваше
всяка дума — обстоятелство, което Броуди злобно съзнаваше и което го караше,
обзет от язвителна ироничност, да отговаря колкото може по-високо и с колкото
може по-груби изрази. Леко ухилен над вестника си, Броуди се вслуша в
полугласния разговор пред вратата.
— Той казва, господин Броуди, че ще ви отнеме само минутка — обади се
Пери.
— Само минутка ли казва? Виж ти! Да се радва, ако получи и секунда.
Нямам ни най-малко желание да го видя — провикна се Броуди. — Питай го какво
иска и ако не е нещо важно, нека тоя запъртък иде да духа каша, вместо да ми
досажда.
Зад вратата отново започна полугласен разговор, в който Пери повече с
енергични жестове, отколкото с думи, обясняваше, че е направил за събеседника си
всичко, което е съвместимо със собствената му сигурност и безопасност.
— Поговорете тогава сам с него — измънка той накрая като оправдание,
отказвайки се да уреди въпроса, и се оттегли зад тезгяха си.
Дрон открехна вратата на два пръста и надникна с едно око.